Джеръми усети студени тръпки по гърба си. След дванадесет часа екипът оператори от ООЗ и още двеста професионалисти от други агенции щяха да започнат охраната на най-важните финансови брокери в света. Информацията, която бяха открили в Йемен, би трябвало да има важно значение за тяхната среща, но по всичко личеше, че най-голямата и най-добре информирана служба на ФБР в страната не знаеше нищо за нея.
Изчака да завърши инструктажът, излезе от стаята и отиде да намери Мусто, който се оказа затънал до гуша в току-що получени по факса оперативни сводки, изпратени от отдела за контратерористични действия към Центъра за стратегическа и оперативна информация.
— Мусто, искам да ми направиш услуга — рече той. Двамата с Лотшпайх имаха задачата да огледат на място два хотела и четири евентуални маршрута на автомобилния конвой в центъра на града. Онзи тип с бицепсите вече ги чакаше отвън. — Нали имаш достъп до всичко?
— Горе-долу — отвърна Мусто. — Защо? Какво ти трябва?
— Да речем, че разполагам с информация за определен разговор по сателитен телефон — дата, час, адрес на чуждестранния контакт и всичко това с точността на джипиес координати. Можеш ли да го проследиш? Можеш ли да ми осигуриш начална и крайна информация за него?
От момента, в който напусна Йемен, Джеръми беше наясно, че координаторът на мисията им беше направил всичко възможно да прикрие следите. Малко преди да напусне Лондон, той върна на Хесус фалшивия паспорт и останалите документи. А данните за излитането и кацането от журнала на летище „Манасас“ бяха регистрирали фалшив фюзелажен номер на онзи елегантен „Гълфстрийм“. Покупки с кредитни карти не бяха правени, нямаше телеграфни преводи или подобни действия, които биха могли да бъдат проследени. Хесус се беше погрижил за всичко, с изключение на онзи разговор по сателитния телефон. Вероятно беше преценил, че докато държи апаратурата у себе си, никой не може да го засече.
— Възможно е, защо не — сви рамене Мусто. — Но такова нещо ще задейства няколко червени лампички.
— Важно е! — настоя Джеръми, надявайки се приятелят му да не прояви повече любопитство.
— Добре. Дай ми двадесет и четири часа и ще ти кажа какво съм открил, окей?
— Хей, Уолър, време е да тръгваме! — извика откъм вратата Лотшпайх.
— Обаждането беше осъществено от пустинен район на Йемен, казва се Хадрамаут — забързано рече Джеръми, след което надраска на лист хартия деня, часа и джипиес координатите на разговора, който беше провел Хесус. — Продължителността му беше не повече от двадесет секунди, почти сигурен съм, че е бил насочен към някоя част от територията на САЩ… — Приближи се към приятеля си и се наведе над ухото му: — Освен това не разполагам с двайсет и четири часа, пич. Разполагам най-много с дванайсет, а може би и по-малко…
— Ще видя какво мога да направя — промърмори Мусто. От изражението на стария си съквартирант разбра, че нещата са твърде сериозни.
Сирад знаеше, че отсега нататък ще следят всяка нейна крачка, но нещата се развиха толкова зле, че разговорът с Хох се превърна в приоритет. Откъдето и да го разглеждаше, нападението в апартамента на Хамид нямаше никакъв смисъл. Естествено, „Бордърс Атлантик“ го беше задръстила с камери и микрофони, но преди да влезе там, тя бе взела всички мерки да се освободи от евентуалната опашка. Проследяването й от страна на седемнадесетия етаж беше напълно изключено. Което автоматично поставяше въпроса: кой беше онзи мъж?
Остана в леглото за около час, опитвайки се да прогони пулсиращата болка от главата си, а и да намери отговорите на дълъг списък с въпроси. Нея ли беше дебнал онзи тип? Дали не беше проникнал в апартамента със същата цел? Как Мичъл и горилите му се озоваха толкова бързо там, дори да са били предупредени от алармата?
Изчака известно време след като си тръгнаха Мичъл, Хамид и докторът, когото бяха повикали да я прегледа, после скочи от леглото и навлече дънки и проста памучна блузка. Разбира се, че са я поставили под наблюдение, но положението беше такова, че нямаше голям избор.
Смени няколко таксита, разхождайки се в различни посоки из центъра на Ню Йорк. Използваше същата контраразузнавателна техника, до която беше прибягнала и по-рано през деня. Този път обаче носеше само пари в брой — никаква чантичка, никакъв телефон или електронни карти, които биха могли да скрият евентуалния издайнически чип.
Когато най-сетне реши, че се е отървала от наблюдението, Сирад слезе от поредното такси и хлътна в едно Интернет кафе в центъра. Поръча си чаша диетично соево мляко и седна пред един от обществените терминали. Докато течността в чашата й изстиваше, тя успя да се свърже с електронния вестник на студентите от Щатския университет на Индиана и се регистрира в неговия уебсайт. След броени секунди за нея се лепна абонат с име АПЕКС575. Всеки страничен наблюдател би стигнал до заключението, че последвалият диалог не е нищо повече от обичайното празно дърдорене в мрежата, но на практика АПЕКС575 беше електронното име на един офицер от ЦРУ с работно място в Чантили, Вирджиния. Студентският вестник беше явката за спешни контакти на всички агенти под прикритие, изпаднали в неприятна или опасна ситуация. В нейния случай АПЕКС575 беше пътят й към свободата…