— Аллах хуакбар — промърмори под нос Докс, обръщайки се за миг към Мека. Съдържанието на кратката му молитва беше тазвечерната му работа да се окаже поне толкова полезна, колкото на братята, отдали живота си на Аллах. Не, тук не ставаше въпрос за самоубийствена мисия, но въпреки това мястото му сред безсмъртните щеше да бъде запазено. Така каза ръководителят на неговата клетка. В момента, в който звънне красивото малко апаратче, което наскоро му бяха подарили, той щеше да използва компютрите на финансовата система за нейното собствено унищожение.
Аллах хуакбар. След по-малко от час щеше да обяви джихад на Западния свят, при това по начин, в сравнение, с който предишните атаки срещу Ню Йорк ще приличат на детска игра. Поне така му казаха…
Докс изпразни поредното кошче за боклук, после отново провери дали е включен новият му телефон „Куантис“, произведен от компанията „Бордърс Атлантик“. Беше твърдо решен да не пропусне най-големия и вероятно последен шанс в иначе пропиляния си живот.
22.
Джеръми пробяга първите десет пресечки в западна посока, към Хъдзън, после сви на север по Бродуей, а след това на изток към Сентрал Парк. Даваше си сметка, че оставайки на улицата, ще бъде изложен на опасност от засичане. Но гората му предлагаше надеждно прикритие, а мракът сред дърветата беше най-удобната среда за всеки снайперист. Там той щеше да остане невидим, щеше да има свобода на придвижване и щеше да сменя позициите си, докато се увери, че е далеч от всякаква опасност.
Малко след полунощ изскочи на някаква пътечка за джогинг в източния край на парка, на табелата, над която пишеше СЕДЕМДЕСЕТ И ДЕВЕТА УЛИЦА. Наоколо беше пълно мъртвило, а дъждът неусетно се беше превърнал в порой. Тротоарите бяха абсолютно пусти, по платното нарядко профучаваха таксита. По лицето му се стичаше вода и пречеше на зрението му. Гърдите му уморено се повдигаха и отпускаха.
Ето там! Оттатък платното се виждаше редица от три улични телефона, които възприе почти като исторически паметници, тъй като отдавна беше свикнал с клетъчните апарати. Огледа се внимателно в двете посоки, после се втурна напред. Десет секунди по-късно вече беше под прозрачния навес, наведе се над единия от апаратите и започна да набира домашния си телефон.
— Каролайн, слушай! — извика той, щом жена му във Вирджиния вдигна слушалката. Ако не броеше посланието, което й остави, не беше се чувал с нея от сутринта, когато излезе за работа.
— Къде си? — пожела да узнае тя. — Обадиха се от службата ти… Казаха, че ще те откарат в Чикаго за някакви психологически оценки… Джеръми, какво става, за бога?…
— Млъкни и слушай! — изкрещя той и веднага съжали за невъздържаността си. — Чуй ме, скъпа… Съжалявам, но в момента не мога да ти предложа никакви обяснения… В замяна на това искам да направиш нещо за мен.
Замълча, очаквайки някаква реакция. Но чуваше единствено плющенето на дъжда.
— Искам да ми изпратиш кола — по същия начин, по който го направи преди време във Вашингтон. Помниш ли? — Присви очи и направи опит да прочете уличната табела на ъгъла. ОСЕМДЕСЕТ И ПЪРВА УЛИЦА. — Този път обаче съм в Ню Йорк… Кажи им да ме вземат от… — Изведнъж се спря. Говореше по уличен автомат. А онези, които организираха сложната операция в Йемен, положително разполагат с начини да проследяват тези незащитени разговори. — Вземи нашата годишнина и прибави шейсет, окей?
— Денят или месецът? — делово попита Каролайн и Джеръми неволно се усмихна за пръв път от седмици насам.
— Денят — рече в слушалката той. — Денят плюс шейсет. Кажи им да ме вземат от тази улица, на…
Спря и се замисли. Какво по дяволите може да използва като конкретно указание?
— Сентрал Парк изток. Номерът и Сентрал Парк изток…
Прецени, че Пето авеню ще бъде най-вероятното предположение на диспечера, но нямаше време за игри.
— По най-бързия начин, скъпа! Ще го направиш, нали?
Каролайн потвърди, а той набързо сканира улицата.
— Ще се обадя, когато мога… Хей, Каролайн! — замълча, опитвайки се да намери най-подходящите думи. — Помни, че те обичам! Не вярвай на това, което ще ти кажат, и помни, че те обичам!