— Вероятно знаете, че не разполагам с такава информация — промърмори той. — При мокрите поръчки винаги е така. Сенки, предположения, отричане… Единствено мангизите са истински. — Напълни гърдите си с въздух и замислено добави: — Аз съм само изпълнител, госпожо сенатор… Малко винтче от един голям проект…
— Но все пак трябва да сте имали някакъв контакт! — възрази Бийчъм и замалко не се блъсна в купчината вестници, оставени до някаква сергия — „Вашингтон Пост“, „Ю Ес Ей Тудей“, „Ню Йорк Таймс“. Първите им страници си деляха две снимки — на Джордън Мичъл и нейната.
— Потърсиха ме по телефона — промърмори Валез. — Не съм се срещал с никого.
— А Филип? Той ли беше връзката ви? Какво точно ви каза?
— Ако имате предвид човека, с когото проникнах в дома ви, също не го познавам. Изглеждаше така, сякаш знае къде се намира, и нищо повече. Тогава го видях за пръв и последен път…
Излязоха на перона. Бийчъм забеляза, че същото стори и афроамериканецът с хубавия костюм. Този път обаче спря на два пъти по-близко разстояние.
— Помогнете ми поне с нещичко! — примоли се Бийчъм. От ФБР й бяха дали да разбере, че ще я изслушат само ако им предостави някакво име. Разбира се, ако това име е Марселъс Парсънс, ще им трябват и някакви доказателства…
— Има едно нещо — промърмори Валез, бръкна в джоба си и извади някакъв странен електронен уред. Бийчъм веднага го позна — беше един от новите телефони „Куантис“ на „Бордърс Атлантик“, срещу чиято продажба толкова енергично се беше борила. — С това поддържахме контакт — подаде й го той. — Но на ваше място не бих го включвал… Замалко не ме убиха с него!
Джордън Мичъл, сепна се тя. Нима би стигнал чак дотам, за да продава проклетите си телефони?
— Като ви казах, че в цялата работа няма нищо лично, аз наистина бях убеден в това, госпожо сенатор — добави едрият мъж. Влакът безшумно спря на перона, вратите тихо изсъскаха. — Не знам дали някога ще се отърва от тези хора, но мисля да опитам… Бих посъветвал и вас да сторите същото.
Валез се обърна, но Бийчъм го хвана за ръкава.
— Не можете да си тръгнете просто ей така! — умолително го погледна тя.
Той внимателно се освободи от пръстите й, а чернокожият наблюдател направи още няколко крачки към тях.
— Желая ви късмет.
Бийчъм с отчаяние остана да гледа как последната й надежда за оправдание влиза във вагона и вратата се затваря след него. Чернокожият продължаваше да се приближава.
Джеръми освободи шофьора и излезе от приятно затопления кадилак. Намираше се на ъгъла на Шейсет и седма и Парк авеню. Бързата връзка с Мусто и автоматичният указател му дадоха достатъчно представа за това, което предстоеше през остатъка от нощта. Според Мусто нюйоркската централа на ФБР бе издала заповед за издирването му, разпространена сред всичките шейсет и шест подразделения на Бюрото в страната. В нея изрично било посочено, че той представлява „реална и непосредствена заплаха“ за текущи разследвания.
Добрата новина беше, че Мусто успял да локализира номера, на който се е обадил по сателитния телефон Хесус. Оказало се, че е централата на компанията „Бордърс Атлантик“ на две пресечки от командния пункт. Джеръми нямаше представа какво очаква да открие посред нощ в една празна офис сграда, но в този момент просто нямаше къде другаде да отиде. Нещо интуитивно му нашепваше, че ако проникне вътре, може би ще успее да разсече Гордиевия възел, който стягаше живота му.
Сирад седеше в тежкото орехово кресло, поставено в близост до огромните прозорци на Бойната зала, и поройният нюйоркски дъжд плющеше зад тях. Ръцете й бяха извити и завързани на гърба — толкова високо, че беше принудена да заеме доста болезнена приведена поза. Краката й бяха широко разтворени и оковани с вериги за крачетата на креслото. Бяха свалили дрехите й, оставяйки я по бельо.
— Пак ще попитам: за кого работите?
Разпитът се водеше пряко от Мичъл, останалите не бяха обелили нито дума.
— Знаете за кого! — рязко отвърна Сирад. Опитваше се да демонстрира кураж, въпреки че лицето й гореше от няколкото тежки плесника, с които я беше възнаградил Дитер. Кръв нямаше, но ударите с отворена длан винаги причиняваха силна болка. Към която се прибавяше и унижението от провалената мисия. — Работя за вас!
ПЛЯС!
Този път плесникът на Дитер беше достатъчно силен, за да разкървави долната й устна.