— Не трябваше да идваме тук — каза жена му. Гледаше чашата в ръката му и хапеше устни. — Нищо такова не би се случило в Париж. Винаги си казвал, че обичаш Париж. Можехме да останем там или да отидем на друго място. Бих отишла където и да е. Казах ти, че съм съгласна да отидем където поискаш. Щом като искаш да стреляш можехме да отидем на лов в Унгария. Там за нищо нямаше да се грижим.
— Твоите мръсни пари!
— Несправедлив си. Винаги са били колкото мои, толкова и твои. Оставих всичко, отивах там, където ти искаше да бъдеш, вършех, каквото ти искаше да вършиш. Но не трябваше да идваме тук.
— Нали казваше, че ти харесва.
— Харесваше ми, докато беше здрав. Но сега ми е отвратително. Не виждам защо трябваше да стане така с крака ти. С какво сме заслужили това, какво сме направили?
— Направих това, че отначало забравих да сложа йод на драскотината. След това не й обръщах внимание, защото никога не ми стават инфекции. А по-късно, когато се влоши, започнах да промивам мястото със слаб карболов разтвор, защото другите дезинфекциозни средства се бяха свършили. От него капилярите се свиха и започна гангрена. — Той погледна към нея. — Какво друго да ти кажа?
— Не питах за това.
— Ако бяхме наели добър шофьор вместо този некадърен туземец, той щеше да провери нивото на маслото и нямаше да стопи лагерите.
— Не питах за това.
— Ако не беше оставила проклетите си приятели от Олд Уестбъри, Саратога и Палм Бийч, за да тръгнеш с мен…
— Но аз те обичах. Несправедлив си. И сега те обичам. Винаги ще те обичам. Нима ти не ме обичаш?
— Не. Смятам, че не. И никога не съм те обичал.
— Какво говориш, Хари? Изгубил си си ума.
— Не съм. Нямам ум, за да го загубя.
— Недей да пиеш повече. Моля те, мили, недей да пиеш повече. Трябва да направим всичко по силите ни.
— Направи го ти — каза той. — Аз съм уморен.
Спомни си за гарата в Караагач: той стоеше с раница в ръка и напускаше Тракия след отстъплението, а фарът на Симплон ориент експрес пронизваше тъмнината. Това бе едно от нещата, които бе скътал в себе си, за да ги опише: сутринта, на закуска, през прозореца се виждаха заснежените български планини и секретарката на Нансеновата мисия попита шефа си дали това е сняг, а старецът погледна и каза: Не, не е сняг. Рано е още за сняг. И секретарката повтори на другите момичета: Чухте ли, не е. Не е сняг. А те в хор: Не е сняг, излъгали сме се. Но все пак сняг беше и когато той откри акцията за размяна на населението, изпрати хората там, в снега. Беше зима и те кретаха в снега, докато измряха.
Сняг валя и по Коледа, цяла седмица, оная година в Гауертал; там те живееха в къщата на дърваря, с голямата фаянсова печка, запълнила половината стая, и спяха на дюшеци, натъпкани с букова шума; тогава пристигна дезертьорът и краката му кървяха в снега. Той каза, че полицията е по петите му — те му дадоха вълнени чорапи и задържаха жандармите на приказки, докато снегът навее следите.
В Шрунц, по Коледа, снегът така блестеше, че ги заболяваха очите, когато гледаха от прозореца на една Weinstube1 как всеки се връща у дома от черква. Оттам, нарамили ските, те се изкачваха по заснежения път, пригладен от шейните и ожълтен от урина, който се виеше край реката по стръмните хълмове, обрасли с борове, след това — дългата писта по ледника над Мадленер-Хаус: снегът беше гладък като захарна глазура и синкав като прашец; той си спомни спускането — летяха безшумно, окрилени от скоростта.
Една седмица бяха пленници на снеговете в Мадленер-Хаус, имаше виелица, те играеха на карти в задименото помещение на светлината на фенера и колкото повече хер Лент губеше, толкова по-високи ставаха залозите. Той проигра всичко: парите от ски школата, печалбата от целия сезон и накрая капитала си. Виждаше го, сякаш бе пред него — с дълъг нос, взема картите от масата и открива играта sans voir.2 Тогава играеха безспир. Няма ли сняг — играеш. Има ли много сняг — пак играеш. Помисли си колко време от живота си е загубил в игра на карти.
Но ни един ред не бе написал за всичко това, нито за оня ясен студен коледен ден, когато отвъд долината се виждаха планините и Джонсън прелетя над фронтовата линия, за да атакува влака, с който австрийските офицери заминаваха в отпуск, — той ги обсипваше с картечен огън, а те се пръскаха като пилци. Спомни си как след това Джонсън влезе в офицерския стол и започна да разказва. Как бе станало тихо и изведнъж някой се бе обадил: „Мръсен убиец!“.