По-късно той ходеше на ски със същите австрийци, които по-рано убиваха. Не, не бяха същите. Ханс, с който бе ходил на ски през цялата оная година, беше от Kaiser lagers3 и когато отидеха заедно за зайци, горе в малката долина над дъскорезницата, разговаряха за боя при Пасубио, за настъплението при Петрика и Асалоне и той не бе написал ни дума за това. Нито за Монте Корно, нито за Спете Комум, пито за Арсиедо.
Колко зими бе прекарал във Форалберг и Арлберг? Четири. А сега си спомни за човека, който продаваше лисицата, когато влизаха в Блуденц да купуват подаръци, за хубавия кирш с вкус на вишневи костилки, за това как се носеха по гладкия сняг — заледена корица, покрита със синкав снежен прашец, — пеейки, „Хай-хо, каза Роли“, в края на пистата, преди стръмнината, по която се спускаха направо, а след това правеха трите завоя около овощната градина, прескачаха канавката и излизаха на заледения път пред хижата. Разхлабваш биндунгите, подритваш с крак, за да се освободиш от ските, и ги изправяш, опрени на дървената стена на хижата; през прозореца се процежда светлината на лампата, а вътре — опушено, топло, мирише на младо вино и свирят на акордеон.
— Къде отсядахме в Париж? — запита той жената, седнала на сгъваемия стол. Тя бе тук до него в Африка.
— В „Крийон“. Сам знаеш.
— Защо трябва да знам?
— Винаги там сме отсядали.
— Не. Не винаги.
— Там и в „Павийон Анри катр“ в Сен Жермен. Казваше, че обичаш да си там.
— Любовта е бунище — каза Хари. — А аз съм петел, който се е качил на бунището да кукурига.
— Ако приемем, че напускаш този свят, непременно ли трябва да опустошиш всичко след себе си? Нима трябва всичко да отнесеш? Нима трябва да убиеш коня и жена си и да изгориш седлото и оръжията си?
— Да — каза той. — Проклетите ти пари — те бяха оръжието ми. Конят ми и оръжието ми.
— Престани.
— Добре. Ще престана. Не искам да те засягам.
— Твърде късно се сещаш.
— Добре. Тогава продължавам да те засягам. Така е по-забавно. Имаше само едно нещо, което наистина обичах да правя с теб, а сега и него не мога да правя.
— Не, не е вярно. Ти обичаше да правиш много неща и всичко, което ти искаше, правех го и аз.
— За бога, престани да се хвалиш.
Той погледна към нея и видя, че тя плаче.
— Слушай — каза той, — мислиш ли, че това ми е приятно? Сам не зная защо съм такъв. Хапя, за да си докажа, че още съм жив — предполагам, че това е причината. Когато започнахме да говорим, всичко беше наред. Нямах намерение да казвам такива неща, а сега не зная какво говоря и те наранявам. Не ми обръщай внимание, мила. Аз наистина те обичам. Знаеш, че те обичам. Никоя друга не съм обичал тъй, както теб.
Той отново поде привичната лъжа, станала за него хляб насъщен.
— Колко си мил.
— Кучка — каза той. — Кучка и милионерска внучка. Това е поезия. Сега съм пълен с поезия. С гангрена и поезия. Гангренясала поезия.
— Престани, Хари. Нужно ли е отново да ставаш зъл?
— Не искам нищо да оставя — каза той. — Не искам нищо да оставя след себе си.
Събуди се. Вече се свечеряваше. Слънцето беше превалило хълма, сянка беше покрила долината, миниатюрните антилопи-томи пасяха край лагера, бързо движеха сведените си глави, помахваха опашки и се държаха настрана от храстите. Птиците не стояха вече на земята. Бяха накацали на едно дърво — клоните му тегнеха от тях — сега бяха много повече. Момчето, което му прислужваше, седеше до леглото.
— Мемсахиб отиде да стреля — каза то, — Бвана нещо иска?
— Не. Тя бе излязла да набави прясно месо: знаеше, че той обича да гледа дивеча и затова беше отишла по-далеч, да не прогони животните от скътаната долина пред очите му. „Тя е винаги внимателна — помисли си той. — Съобразява се с всичко, което знае, което е прочела и чула.“
Не можеше да я обвинява, че когато се събра с нея, беше вече изчерпан. Откъде може една жена да знае, че не влагаш нищо в това, което казваш, че говориш само по навик и за да си запазиш спокойствието? След като бе престанал да влага значение в думите си, с лъжите си имаше по-голям успех пред жените, отколкото на времето, когато беше им казвал истината.
Не толкова, че лъжеше — просто нямаше истини, които да им каже. Беше изживял живота си, а след това бе продължил да живее с други хора и с повече пари, в най-хубавите от местата, които знаеше от по-рано, а ходеше и на нови места.
Гледаше да не мисли и тогава всичко вървеше чудесно. Природата го бе надарила със здрав организъм и не се бе разплул, както ставаше с повечето други; даваше си вид, че не го е грижа за работата, с която по-рано се занимаваше, а сега не можеше повече да върши. Повтаряше си, че ще опише хората с много пари, че не е един от тях, а съгледвач, проникнал в царството им, че един ден ще избяга, ще го опише и написаното ще бъде от човек, опознал онова за което пише. Но никога нямаше да се залови за това, защото всеки ден, отминал, без да напише нито ред, прекаран в удобства като дните на ония, които презираше, бе притъпявал способността му, бе размеквал волята му за работа така че накрая съвсем бе престанал да пише. Хората, между които живееше, се чувстваха по-удобно, когато, той не работеше. Най-щастливото и хубаво време от живота си бе прекарал в Африка, затова бе дошъл отново тук — да започне всичко отново. В тази ловна експедиция удобствата бяха сведени до минимум. Лишения нямаше, но нямаше и лукс и той бе мислил, че така ще възвърне старата си форма. Че по някакъв начин ще може да стопи мазнините от затлъстелия си дух, като боксьор, който отива да тренира в планините, за да смъкне излишните килограми от тялото си.