— Какво й е? — попитах.
— Още е жива — каза докторът. — Ала няма да можем да й помогнем. Тя е Снежанка.
Нашият доктор е предразположен към поетични сравнения, но смисълът им не винаги е разбираем за непосветения.
— Ние сме свикнали — продължи докторът и макар че гласът му звучеше в наушниците ми, сякаш се обръщаше само към мен, знаех, че говори най-вече за тези, които са край него в каютата на катера. — Свикнали сме с аксиомата, че за основа на живота служи водата. А при нея е амонякът.
Не осъзнах веднага смисъла на думите му. И другите също.
— При земното налягане — каза докторът — амонякът кипи при минус 33, а замръзва при минус 78 градуса.
Тогава всичко стана ясно.
И тъй като в наушннците ми беше тихо, аз си представях как нашите гледат момичето, станало за тях фантом, който може да се превърне в облаче пара, стига само да свали шлема си…
Щурманът Бауер разсъждаваше гласно, ненавреме демонстрирайки ерудиция:
— Теоретически предсказуемо. Атомното тегло на молекулата на амоняка е 17, на водата — 18. Топлинният им капацитет е почти еднакъв. Амонякът губи водородните йони бързо като водата. Изобщо универсален разтворител.
Винаги съм завиждал на хората, дето нямат нужда да се ровят в справочниците за сведения, които никога няма да потрябват. Почти никога.
— Но при ниски температури белтъчините на амоняка стават твърде стабилни — възрази докторът, сякаш момичето беше само теоретична схема, модел, роден от фантазията на Глеб Бауер.
Никой не му отговори.
Час и половина се промъквахме по секторите на разбития кораб, преди да намерим здрави балони с амонячна смес. Това беше много по-малко чудо от онуй, което се бе случило.
Наминах към болницата, както винаги веднага след дежурство. В болницата вонеше на амоняк. Изобщо целият ни кораб се вмириса. Нямаше смисъл да се борим с изтичането му.
Докторът сухо покашлюваше. Седеше пред дълга редица колби, епруветки и балони. От някои излизаха маркучи и тръби и потъваха в преградката. Над илюминатора чернееше малкият разграфен кръг на репродуктора — транслатор.
— Спи ли? — попитах аз.
— Не, вече пита къде си — каза докторът.
Гласът му беше глух и свадлив. Беше с маска. Налагаше му се всеки ден да решава по няколко неразрешими проблеми, свързани с прехраната, лечението и психотерапията на неговата пациентка, и докторовата свадливост се задълбочаваше от гордостта, която го преизпълваше — летяхме вече трета седмица, а Снежанка беше здрава. Само страшно скучаеше.
Рязна ме в очите. Амонякът дразнеше гърлото ми. И аз можех да си измисля някакъв филтър, но ми се струваше, че ще се покажа гнуслив. Да бях на мястото на Снежанка, би ми било неприятно, ако домакините намъкват противогаз, когато идват при мен.
Снежанкиното лице, като старинен портрет в овална рамка, изпълни илюминатора.
— Стравей — каза тя.
После щракна транслаторът, защото изчерпи почти целия си запас от думи. Тя знаеше, че понякога ми се иска да чуя гласа й, нейния истински глас. Затова, преди да включи транслатора, ми казваше по нещичко.
— Какво правиш? — попитах.
Звукоизолацията не беше добра и аз чух как зад преградата зацвърча. Устните й мръднаха и траслаторът ми отвърна с няколко секунди закъснение, а в туй време можех да се любувам на лицето й, на движението на гледците й, които меняха цвета си като морето във ветровит, облачен ден.
— Припомням си какво ме е учила мама — каза Снежанка с хладния равнодушен глас на транслатора. — Не съм и помисляла, че ще ми се наложи сама да си готвя. Мислех, че мама е чудачка. А сега ми потрябва.
Снежанка се засмя, преди транслаторът да успее да преведе думите й.
— Освен туй се уча да чета — продължи тя.
— Знам. Помниш ли буквата „Ы“?
— Много е смешна. Но още по-смешна е буквата „ф“. Знаеш ли, счупих една книжка.
Докторът вдигна глава, извърна лице от струята смрадлива пара, която се точеше от епруветката, и каза:
— Би могъл и да помислиш, преди да й дадеш книгата. Пластмасовите страници са трошливи при минус петдесет градуса.
— Тъй и стана — рече Снежанка.
Когато докторът си отиде, ние просто стояхме един срещу друг. При допир стъклото е студено. За нея то беше почти горещо.
Имахме около четиридесет минути, додето Бауер домъкне диктофона си и се захване да измъчва Снежанка с безкрайните си разпитвания. А как е при вас това? А как — онова? Ами как протича при вашите условия еди-коя си реакция?
Снежанка смешно имитираше Бауер и ми се усмихваше:
„Та аз не съм биолог. Мога да му надрънкам небивалици, а после — срамота.“
Носех й картинки и снимки на хора, градове и растения. Тя се смееше, разпитваше ме за подробности, които ми се струваха маловажни и дори ненужни. А после изведнъж престана да разпитва и се загледа някъде покрай мене.