— Какво има?
— Скучно ми е. И страшно.
— Непременно ще те закараме в къщи.
— Не от това се плаша.
А пък тоя ден ме попита:
— Имаш ли изображение на момичето?
— Кое момиче? — попитах аз.
— Което те чака в къщи.
— Никой не ме чака у дома.
— Не е истина — каза Снежанка. Умееше да бъде страшно категорична. Особено ако не вярваше в нещо. Например не повярва в розите.
— Защо не ми вярваш?
Снежанка не отвърна.
… Облакът, който плуваше над морето, закри слънцето и вълните промениха цвета си — станаха студени и сиви, само покрай брега водата проблясваше в зелено. Снежанка не умееше да скрива настроенията и мислите си. Когато се чувствуваше добре, очите й бяха сини, дори виолетови. Ала веднага избледняваха, посивяваха, ако й беше тъжно, и ставаха зелени, ако се разсърдеше.
Не биваше да виждам очите й. Болеше я, когато ги отвори за пръв път на борда на нашия кораб. Бяха черни, бездънни очи, а ние с нищо не можехме да й помогнем, докато не обзаведохме специално част от лабораторията. Бързахме, сякаш корабът можеше да избухне всеки миг. А тя мълчеше. И едва след повече от три часа можахме да я занесем в лабораторията и докторът, който остана там, й помогна да си свали шлема.
На другата заран очите й светеха с прозирно любопитство и леко потъмняха, когато срещнаха моя поглед…
Влезе Бауер. Домъкна се по-рано от друг път и беше много доволен. Снежанка му се усмихна и рече:
— Аквариумът е на вашите услуги.
— Не разбрах, Снежанке — каза Бауер.
— А в аквариума — опитният гол охлюв.
— По-добре да речем — златната рибка. — Бауер не се смущаваше толкова лесно.
Снежанка все по-често изпадаше в лошо настроение. Какво да се прави, като прекарваше цели седмици наред в камера два на три метра. Сравнението с аквариума беше сполучливо.
— Да вървя — казах аз и Снежанка не отвърна, както винаги: „Върни се по-скоро.“
Сивите й очи тъжно гледаха Глеб, сякаш беше зъболекар. Опитвах се да анализирам състоянието си и разбрах цялата му противоестественост. Със същия успех можех да се влюбя в портрета на Мария Стюарт или в статуята на Нефертити. Или може би това беше просто съжаление към самотното същество, отговорността за живота на което по неочакван начин измени и смекчи отношенията на борда. Снежанка ни донесе нещо хубаво, което караше всички несъзнателно да се докаросват, да бъдат по-благородни и добри като пред първа среща. Явната безнадеждност на моето увлечение пораждаше у околните нещо средно между съжаление и завист, макар че тези чувства, както е известно, са несъвместими. Понякога ми се искаше някой да ми се подиграе, да ми се надсмее, та да мога да избухна, да изругая и изобщо да бъда по-лош от другите. Ала никой не си го позволяваше. В очите на моите другари аз бях блажено болен и това ме отличаваше, но и изолираше от тях.
Вечерта доктор Стрешни ме извика по интеркома и каза:
— Търси те Снежанка.
— Случило ли се е нещо?
— Нищо не се е случило. Не се тревожи.
Притичах до болницата, Снежанка ме чакаше до илюминатора.
— Извинявай — рече тя. — Но неочаквано си помислих, че ако умра, няма да те видя повече.
— Щуротии някакви — промърмори докторът.
Неволно плъзнах поглед по циферблатите на приборите.
— Постой при мен — помоли Снежанка.
Докторът си измисли някакъв предлог и скоро излезе.
— Искам да се докосна до теб — каза Снежанка. — Несправедливо е да не мога да те пипна, без да се опаря.
— На мен ми е по-лесно — изтърсих глупаво. — Аз само ще измръзна.
— Скоро ли ще стигнем? — попита Снежанка.
— Да — отвърнах. — След четири дни.
— Не искам да се връщам в къщи — каза Снежанка. — Защото, докато съм тук, мога да си представям, че те докосвам. А там няма да те има. Сложи дланта си на стъклото.
Послушах я.
Снежанка притисна лице до стъклото и аз си представих, че пръстите ми проникват през прозрачната маса и лягат на челото й.
— Не измръзна ли?
Снежанка вдигна глава и се помъчи да се усмихне.
— Трябва да намерим неутрална планета — казах аз.
— Каква?
— Неутрална. Нещо средно. Винаги да е минус четиридесет.
— Много е горещо.
— Минус четирийсет и пет. Ще изтърпиш ли?
— Разбира се — каза Снежанка. — Но какъв живот ще бъде то, ако ще трябва само да търпим?
— Пошегувах се.
— Знам.
— Няма да мога да ти пиша писма. Трябва специална хартия, която да не се изпарява. Пък и тая миризма …
— А на какво мирише водата? На нищо ли не ти мирише? — попита Снежанка.