— На нищо.
— Ти си невероятно невъзприемчив.
— Ето че се развесели.
— Дали бих те обикнала, ако бяхме от една кръв?
— Не знам. Аз първо те обикнах, а после разбрах, че никога няма да мога да бъда заедно с теб.
— Благодаря.
Последния ден Снежанка беше изнервена и макар да ми разправяше, че не си представя как ще се раздели с нас, с мен, мислите й скачаха, без да могат да се спрат на нещо и едва по-късно, когато опаковах в лабораторията нещата, които трябваше да вземе, тя ми призна, че най-много се страхува да не би да не стигне до дома. Тя беше вече там и се разкъсваше между мен, оставащия тук, и целия свят, който я очакваше.
Вече половин час с нас летеше техният патрулен кораб и транслаторът на капитанския мостик непрестанно дърдореше, едва оправяйки се с превода. В лабораторията дойде Бауер и съобщи, че се спускаме на космодрума. Дори си беше записал названието и се постара да го прочете. Снежанка го поправи сякаш между другото и веднага попита проверил ли е добре скафандъра й.
— Сегичка ще видя — каза Глеб. — От какво се плашиш? Трябва да изминеш всичко на всичко трийсет крачки.
— И аз искам да ги измина — отвърна Снежанка, без да усети, че е обидила Глеб. — Провери още веднъж — помоли ме тя.
— Добре — казах.
Глеб повдигна рамене и излезе. Върна се след три минути и сложи скафандъра на масата. Балоните глухо се чукнаха в пластмасата и Снежанка се смръщи като от удар. После потропа на вратичката на предната камера.
— Подай ми скафандъра. Сама ще го проверя.
Чувството на отчуждение, възникнало помежду ни, просто физически притискаше слепоочията ми: знаех, че ще се разделим, но не биваше да се разделяме така.
Кацнахме меко. Снежанка беше вече със скафандър. Мислех, че ще излезе от лабораторията по-рано, ала тя не рискува, докато не чу гласа на капитана по интеркома:
— Земната команда да сложи скафандрите. Температурата зад борда — минус петдесет и три градуса.
Люкът беше отворен и там бяха тия, които искаха още веднъж да се сбогуват със Снежанка.
Докато Снежанка приказваше с доктора, аз я изпреварих и излязох на площадката до трапа.
Ниски облаци се влачеха над този страшно чужд свят. На трийсетина метра спря ниска жълта кола, а на каменните плочи край нея стояха няколко души. Бяха без скафандри, то се знае, без скафандри бяха — кой навлича такива боклуци, когато си е у дома? Мъничката група посрещачи се губеше в безкрайното поле на космодрума.
Пристигна още една кола и от нея излязоха още хора. Чух, че Снежанка дойде при мен. Обърнах се. Другите се отдръпнаха, оставиха ни сами.
Снежанка не гледаше мене. Мъчеше се да разбере кой я посреща. И изведнъж отгатна.
Вдигна ръка и я размаха. От групата на посрещачите се отдели жена и се завтече по плочите към трапа. А Снежанка се втурна надолу към тази жена.
Пък аз стоях, защото бях единственият на кораба, който не беше се сбогувал със Снежанка. Освен това стисках големия пакет с нейните неща. И най-сетне, аз бях включен в земната команда и трябваше да работя долу и да придружавам Бауер при преговорите с космодрумните власти. Не можехме да се бавим много тук — след час отлитахме. Жената каза нещо на Снежанка, тя се засмя и отметна шлема. Шлемът падна и се търколи по плочите. Снежанка прекара ръка по косите си. Жената притисна бузата си до нейната, а аз си помислих, че и на двете им е топло. Гледах ги, бяха далече. Снежанка каза нещо на жената и изведнъж затича назад към кораба. Изкачваше се по трапа, гледаше ме и сваляше ръкавиците си.
— Прости ми — каза тя. — Не се сбогувах с теб.
Не беше нейният глас — говореше транслаторът над люка, който някой от нашите предвидливо беше включил. Но аз чувах и нейния глас.
— Свали си ръкавицата — рече тя. — Тук е само минус петдесет.
Откопчах ръкавицата и никой не ме спря, макар че и капитанът, и докторът чуха и разбраха думите й.
Не усетих студа. Нито веднага, нито после, когато тя хвана ръката ми и за миг я притисна до лицето си. Отдръпнах дланта си, но беше късно. На изгорената буза остана кървавочервена следа от моята ръка.
— Нищо — каза Снежанка, тръскайки ръце, за да я боли по-малко. — Ще мине. А ако не мине, още по-добре.
— Полудяла си — рекох.
— Сложи си ръкавицата, ще измръзнеш — отвърна тя.
Долу жената викаше нещо на Снежанка.
Снежанка ме гледаше и тъмносините й, почти черни очи бяха съвсем сухи…
Когато те вече стигнаха до колата, Снежанка спря и вдигна ръка, сбогувайки се с мен и всички нас.
— После намини — каза докторът — Да ти намажа и превържа ръката.
— Не ме боли — отвърнах.