— О, да.
— И?
Тя посочва рухналите „Антенки“.
— Сега го мога. Аз съм Баа̀л Шем. Мога да хаквам мозъчното стебло.
— Добре, Хуанита, виж какво, радвам се за тебе, обаче сега си имаме един малък проблем. Обкръжени сме от един милион хора, които искат да ни затрият. Можеш ли да ги парализираш всичките?
— Да — отвръща тя, — но ще умрат.
— Знаеш какво трябва да направим, нали, Хуанита?
— Да пуснем нам-шуба на Енки — отвръща тя. — Да устроим Бабел.
— Да вървим да го вземем — подканва я Хиро.
— Първо най-важното — напомня му Хуанита. — Контролната кула.
— Добре, ти се подготви да отмъкнеш плочката, аз ще превзема контролната кула.
— И как ще го направиш? Като посичаш хора с мечове?
— Да — те само за това стават.
— Да го направим обратното — казва Хуанита, става и прекосява хангара.
Нам-шубът на Енки е плочка, опакована в глинена обвивка, покрита с клинопис, еквивалентен на стикер с предупреждение. Всичко това се е разбило на десетки парчета. Повечето са останали в найлоновата опаковка, но някои са се пръснали по летателната площадка. Хиро ги събира от палубата и се връща в центъра.
Докато разреже найлона, Хуанита вече му маха през прозорците на контролната кула.
Той изважда всички парчета, които вероятно са от обвивката, и ги струпва на отделна купчинка. После събира остатъците от самата плочка в свързана група. Още не е съвсем ясно как да се подредят, а той няма време да реди пъзели. Затова се включва в кабинета си, прави им електронна снимка с компютъра и извиква Библиотекаря.
— Да, господине?
— Тази хиперкарта съдържа снимка на счупена на парчета глинена плочка. Сещаш ли се за някакъв софтуер, който може да нареди парчетата?
— Един момент, господине — казва Библиотекарят. После в ръката му се появява хиперкарта. Той я дава на Хиро. Картата съдържа снимка на наредената плочка. — Ето така изглежда, господине.
— Можеш ли да четеш на шумерски?
— Да, господине.
— Можеш ли да прочетеш тази плочка на глас?
— Да, господине.
— Подготви се да я прочетеш. И задръж за секунда.
Хиро отива при основата на контролната кула. Там има врата, зад която се вие стълба. Той се изкачва в контролната стая, странна смесица от Железния век и хай-тек. Хуанита го чака там, заобиколена от мирно дремещи „антенки“. Тя почуква по микрофона, стърчащ над комуникационно табло на сгъваемо рамо — онзи същият микрофон, в който говореше ен-ът.
— На живо за Сала — казва тя. — Давай.
Хиро включва компютъра си на звуков режим и застава до микрофона.
— Библиотекарю, прочети го пак — казва той, и от високоговорителя започва да се лее наниз от срички.
По средата Хиро поглежда Хуанита. Тя стои в отсрещния ъгъл на стаята, запушила уши с пръсти.
В основата на стълбището една „антенка“ започва да говори. Дълбоко в недрата на „Ентърпрайз“ и други заговарят. И никой не говори смислено. Празно дърдорене.
На контролната кула има външен перваз. Хиро излиза там и се вслушва в Сала. Отвсякъде се носи неясно бучене — не вълните или вятъра, а един милион освободени от веригите човешки гласове говорят на бъркотия от езици.
Хуанита също излиза да послуша. Хиро забелязва стичащата се зад ухото й червена струйка.
— Кървиш — казва й той.
— Знам. Малко примитивна хирургия — обяснява тя. Гласът й е напрегнат и притеснен. — Нося си скалпел за такива случаи.
— Какво направи?
— Пъхнах го под основата на антената и прерязах жицата, монтирана в черепа ми.
— Кога?
— Докато беше долу на полетната палуба.
— Защо?
— А ти как мислиш? — пита го тя. — За да не ми въздейства нам-шубът на Енки. Сега аз съм хакер-невролингвист, Хиро. През ада минах, за да се сдобия с тези знания. Те са част от мен. Не очаквай да се подложа на лоботомия.
— Ако се измъкнем от всичко това, ще бъдеш ли отново моето момиче?
— Естествено — отвръща тя. — А сега да се измъкваме.
62
— Просто си вършех работата, пич — казва тя. — Тоя тип, Енки, искаше да предам съобщение за Хиро, и аз го доставих.
— Млъкни — срязва я Райф. По тона му не си личи да е ядосан. Просто иска тя да замълчи. Защото онова, което тя направи, вече няма значение, след като всичките онези „антенки“ накупчиха така Хиро.