Над вратата изпъква матовочерно полукълбо, около метър в диаметър, вградено във фасадата на сградата. Това е най-близкото до украса нещо по тази сграда. Под него с букви, издълбани в черното вещество на стената, е изписано името на заведението: ЧЕРНОТО СЛЪНЦЕ.
Така че това тук не ви е архитектурен шедьовър. Когато Дей5ид, Хиро и хакерите написаха „Черното слънце“, парите не им стигаха да наемат архитекти или дизайнери и затова заложиха на простите геометрични форми. На сновящите наоколо аватари като че не им пука от това.
Ако тези аватари бяха истински хора на истинска улица, Хиро нямаше да може да си пробие път до входа. Гъмжилото е огромно. Но компютърната система, управляваща Улицата, си има по-важна работа от следенето на всеки един от милионите хора там с цел да ги предпази от сблъсък помежду им. Тя не се напъва да разрешава този невероятно труден проблем. На Улицата аватарите просто преминават един през друг.
Така че когато Хиро прорязва тълпата, устремен към входа, той наистина я прорязва. Когато предметите просто се сблъскват, компютърът опростява нещата, като рисува всички аватари призрачни и прозрачни, за да виждаш накъде вървиш. За самия себе си Хиро изглежда плътен, но за всички останали е призрак. Той върви през тълпата като през мъгла и вижда ясно „Черното слънце“ пред себе си.
Той пристъпва прага на имота и влиза. В този миг Хиро става плътен и видим за гъмжилото от аватари вътре. Всички те врясват в един глас. Не че имат представа кой е той, по дяволите — Хиро е просто мизерстващ информатор на свободна практика, който живее в склад до летището. Но в целия свят съществуват само около две хиляди души, които могат да пристъпят прага на „Черното слънце“.
Той се обръща и оглежда десетте хиляди пищящи фенове. Сега, когато е сам-самичък във входа и вече не е потопен сред аватари, той вижда всички хора от тълпата пред себе си идеално ясно. Всички те са надянали своите най-щури и най-изтупани аватари с надеждата, че Дей5ид — собственик и началник-хакер на „Черното слънце“ — ще ги покани да влязат. Те трепкат и се сливат в истерична стена. Поразително красиви жени, компютърно обработени и ретуширани на скорост седемдесет и два кадъра в секунда, като триизмерни плакати на „Плейбой“. Това са кандидат-актриси, надяващи се някой да ги открие. Щури на вид абстракции, торнада от вихреща се светлина — хакери, надяващи се Дей5ид да забележи таланта им, да ги покани вътре, да им даде работа. Тълпата е щедро поръсена с черно-бели хора — лица, влизащи в Метавселената през евтини обществени терминали, изобразени в разпокъсано, зърнесто черно-бяло. Мнозина от тях са обикновени фенове-психари, вживени във фантазията да наръгат до смърт тази или онази актриса. В Реалността те не могат и да припарят до нея, затова нахлуват в Метавселената, за да преследват плячката си. Има кандидати за рокзвезди, дуещи се на лазерната светлина, все едно току-що са слезли от концертната сцена, и аватарите на нипонски бизнесмени, чиято префърцунена апаратура ги изобразява съвършено, но страшно резервирани и отегчителни в костюмите си.
Един от черно-белите изпъква сред другите, защото е по-висок от всички. Уличният протокол постановява, че аватарът ти не може да бъде по-висок от самия теб — за да се попречи на хората да се развяват насам-натам с ръст километър и отгоре. Освен това, ако този тип използва платен терминал — а сигурно е така, съдейки по качеството на образа — терминалът не може да фризира аватара му. Той го показва точно такъв, какъвто е — но с недотам добро качество на образа. Да говориш с черно-бял на Улицата е все едно да говориш с човек, заврял лицето си в копирна машина: той постоянно натиска бутона за копиране, а вие стоите на изхода, вадите листовете един по един и ги разглеждате.
Мъжът има дълга коса, разделена на път по средата като завеса и разкриваща татуировка на челото. Заради лайняната резолюция няма начин да разгледаш ясно татуировката, но тя явно се състои от думи. Има и редки мустаци като на Фу Манчу.
Хиро разбира, че типът го е забелязал и го зяпа — оглежда го отгоре до долу, като обръща особено внимание на мечовете му.