Чичо Енцо е в съюз с Господин Ли, което значи, че работи с Нг, а Нг, макар и извънредно компетентен, има технологически уклон, на който Чичо Енцо няма доверие. Той би предпочел един-единствен добър войник с лъснати обувки, въоръжен с пушка, пред стотина от чудесиите и преносимите радарни установки на Нг.
Когато дойдоха тук, той очакваше широко открито пространство, на което да се изправи лице в лице с Райф. Вместо това цари пълен безпорядък. Няколко дузини корпоративни самолети и хеликоптери са паркирани на плаца. Наблизо има няколко частни хангара, всеки със свой собствен ограден паркинг, на който са паркирани коли и товарни возила. Доста близо са и до резервоарите, където държат запаса от гориво на летището. Това означава много тръби, помпени станции и хидравлични джунджурии, стърчащи тук и там. Тактически площта наподобява повече джунгла, отколкото пустиня. Плацът и пистата сами по себе си, разбира се, клонят повече към пустиня, макар и по тях да има отточни канали, където могат да се скрият неограничен брой хора. Така че по-добрата аналогия би била войната по крайбрежието във Виетнам: широка открита площ, която рязко преминава в джунгла. Не е от любимите места на Чичо Енцо.
— Хеликоптерът наближава периметъра на летището — докладва Куай.
Чичо Енцо се обръща към своя лейтенант:
— Всички ли са по местата си?
— Да, господине.
— Откъде знаеш?
— Всички рапортуваха преди няколко минути.
— Това абсолютно нищо не означава. А какво стана с колата за доставки?
— Ами, мислех да отложа това за по-късно, господине…
— Трябва да можеш да вършиш поне две неща едновременно.
Лейтенантът се извръща, засрамен и уплашен.
— Куай — пита Чичо Енцо, — нещо интересно в нашия периметър?
— Съвсем нищо — отговаря Нг.
— Нещо безинтересно?
— Неколцина ремонтни работници, както обикновено.
— Откъде знаеш, че са ремонтни работници, а не предрешени войници на Райф? Да не си им проверил личните карти?
— Войниците носят оръжие, или поне ножове. Радарът показва, че тези не носят. Изводът е ясен.
— Още се опитваме да получим сигнал от всички наши хора — осведомява го лейтенантът. — Май имаме малък проблем с радиото.
Чичо Енцо обгръща раменете на лейтенанта.
— Нека ти разкажа една история, синко. От първия миг, в който те видях, ми се стори познат. Най-сетне се сетих, че ми напомняш един мой познат: лейтенантът, под чието командване бях известно време във Виетнам.
Лейтенантът е развълнуван.
— Наистина ли?
— Да. Той беше млад, умен, амбициозен, образован. И добронамерен. Но си имаше и недостатъци. Като например непреклонната неспособност да схване основите на положението ни там. Нещо като умствен блокаж, ако щеш, който караше нас, подчинените му, да изпитваме крайна неудовлетвореност. Рискована работа, синко — нямам нищо против да ти го кажа.
— И какво стана накрая, Чичо Енцо?
— Всичко свърши прекрасно. Разбираш ли, един ден сам поех задачата да го прострелям в тила.
Лейтенантът се облещва, лицето му сякаш се парализира. Чичо Енцо не изпитва никакво съчувствие към него: ако той прецака работата, може да умрат хора.
Някой отново дърдори по радиото в слушалките на лейтенанта.
— О, Чичо Енцо… — казва той с половин уста.
— Да?
— Нали питахте за оная кола?
— Да?
— Няма я.
— Няма я?
— Очевидно, когато са кацнали да вземат Райф, от хеликоптера е слязъл мъж, качил се е в колата и я е откарал някъде.
— И къде?
— Не знаем, господине — имахме само един наблюдател на място и той следеше Райф.
— Свали си слушалките — нарежда Чичо Енцо. — И изключи уоки-токито. Ушите ти ще ти трябват.
— Ушите ми ли?
Чичо Енцо се снишава, притичва през паважа и се шмугва между два малки самолета. Внимателно поставя скейтборда на земята. После развързва връзките на обувките си. Сваля обувките. Сваля и чорапите и ги напъхва в обувките. Вади бръснача от джоба си, отваря го, разцепва и двата си крачола от подгъва до слабините, после навива плата и го отрязва. Иначе платът ще се плъзга по косматите му крака, докато ходи, и ще вдига шум.
— Божичко! — възкликва лейтенантът, два самолета по-нататък. — Свалили са Ал! Божичко, той е мъртъв!