Има един особен вид малки градчета, които никнат като циреи на гъза на всяка военна база в света. В дългата поредица от подобни градчета Хиро Протагонист бе израснал скоростно като оранжерийна орхидея-мутант, разцъфнала под сиянието на хиляди охранителни прожектори на „Купи и отлети“. Баща му бе постъпил в армията през 1944 г. на шестнайсетгодишна възраст и бе прекарал една година в Тихия океан — предимно като военнопленник. Хиро се роди, когато той вече бе на прага на старостта. Татко можеше отдавна да е напуснал армията и да си взема пенсийката, но извън службата не би знаел какво да прави със себе си, така че остана, докато най-сетне, в края на осемдесетте, не го изритаха. До времето, когато постъпи в Бъркли, Хиро бе живял в Райтстаун, щата Ню Джърси; в Такома, Вашингтон; Файетвил, Северна Каролина; Хайнсвил, Джорджия; Килийн, Тексас; Графенвер, Германия; Сеул, Корея; Огдън, Канзас и Уотъртаун, Ню Йорк. Всички тези места бяха в общи линии еднакви, с еднакви франчайз-гета и кръчми със стриптийз и дори населени от еднакви хора — той постоянно се натъкваше на съученици, които познаваше отпреди години, също хъшлаци от Армията, попаднали в същата база по същото време.
Бяха с различен цвят на кожата, но всичките принадлежаха към една и съща етническа група: Военните. Черните хлапета не говореха като черни хлапета. Азиатчетата не си скъсваха задниците, за да изкарват отлични оценки. Белите деца, общо взето, се разбираха безпроблемно с черните и жълтите деца. А момичетата си знаеха мястото. Майките на всички бяха еднакви — с щедри задници, обути в еластични панталони и с еднакви прошарени, навити на маша фризури, и общо взето до една бяха мили, сладки конформистки, а ако се случеше да са и умни, полагаха неимоверни усилия да го прикрият.
Така че когато Хиро видя за първи път Хуанита или изобщо момиче като нея, възприятията му бяха изкривени. Тя имаше дълга и лъскава черна коса, никога неподлагана на никаква химическа обработка освен редовното миене с шампоан. Не си плескаше синьо по клепачите. Дрехите й бяха тъмни, ръчно ушити, строги. И не цепеше басма на никого, дори и на професорите, което по онова време му се струваше злобарско и заплашително.
Когато я срещна пак след няколкогодишно отсъствие — период, който прекара почти изцяло в Япония, където работеше сред истински възрастни, принадлежащи към обществена класа, по-висока от онази, на която беше свикнал, хора състоятелни, които носеха истински дрехи и управляваха истински живота си — той смаяно осъзна, че Хуанита е една елегантна, стилна, поразителна мадама. Отначало си мислеше, че тя се е променила радикално от времето, когато бяха първокурсници в колежа.
Но после посети баща си в поредното военно градче и там срещна кралицата на абитуриентския бал в гимназията. Тя шокиращо бързо се бе превърнала в дебела лелка с тупирана коса и безвкусни дрехи, която четеше жълтите вестници със страшна скорост на опашката в супермаркета, защото няма пари да си ги купи, надуваше балони от дъвка и имаше две деца, но не разполагаше нито с енергията, нито с предвидливостта да възпитава.
Щом видя тази жена в магазина, най-сетне го осени закъснялото тъпоумно прозрение — не бляскава светлина, изливаща се от небето, а по-скоро кафеникавото мъждукане на полуугаснало фенерче над сгъваема стълба — че за изминалото време Хуанита не се е променила особено, а просто е пораснала и е станала такава, каквато е. Онзи, който се бе променил, беше той самият. И то радикално.
Веднъж той влезе в кабинета й по строго служебен въпрос. До този момент доста често се бяха засичали в службата, но се държаха така, сякаш не се познаваха отпреди. Но когато онзи ден той влезе в кабинета й, тя му нареди да затвори вратата, изключи монитора си, заигра се с един молив и го изгледа като да беше престояла порция суши. Зад нея на стената бе окачена любителска картина, изобразяваща възрастна дама, с натруфена старинна рамка. Това беше единствената украса в кабинета й. Всички други хакери имаха цветни снимки на излитащата космическа совалка или плакати на кораба „Ентърпрайз“.
— Покойната ми баба, Бог да я прости — обясни тя, щом улови погледа му. — Моят ролеви модел.
— Защо? Да не е била програмистка?
Тя така го изгледа над въртящия се молив, сякаш му казваше „Може ли един бозайник да загрява толкова бавно и все още да притежава дихателни функции?“. Но вместо да го размаже, отговори простичко: