— Тръгнал си на лов за полезна информация ли? — пита многозначително Дей5ид. Като мнозина компютърни маниаци, той е съвсем простодушен, но в такива мигове се мисли за превъплъщение на Макиавели.
— Имам новини за тебе, пич — казва Хиро. — Повечето неща, дето ти ми ги пробутваш, аз така и не изпращам в Библиотеката.
— Че защо не? По дяволите, предоставям ти най-добрите си клюки. Мислех си, че изкарваш пари от това.
— Не издържам вече — признава Хиро. — Вземам части от личните си разговори и после проституирам с тях. Защо, мислиш, нямам пукнат грош?
Има и още нещо, което той не споменава — че винаги се е смятал за равен на Дей5ид и не понася идеята да се храни от подаянията му като куче под масата.
— Радвам се, че Хуанита дойде тук, макар и черно-бяла — сменя темата Дей5ид. — Тя да не идва в „Черното слънце“ е все едно Александър Греъм Бел да откаже да ползва телефона.
— Защо е дошла тази вечер?
— Нещо я тормози — отвръща Дей5ид. — Искаше да разбере виждал ли съм се с едни хора на Улицата.
— С кого по-точно?
— Тревожи я един здравеняк с дълга черна коса — обяснява Дей5ид. — Пробутва нещо, наречено Снежен крах, разбираш ли.
— Пробвала ли е в Библиотеката?
— Да. Поне така предполагам.
— Ти виждал ли си го тоя?
— О, да. Не е трудно да го откриеш — отвръща Дей5ид. — Пред вратата е. Даде ми това.
Приятелят на Хиро оглежда масата, взема една от хиперкартите и му я показва.
СНЕЖЕН КРАХ
Скъсайте тази карта по средата,
за да получите безплатната си мостра
— Дей5ид — възкликва Хиро — не мога да повярвам, че си взел хиперкарта от черно-бял.
Дей5ид се разсмива.
— Сега не е като едно време, приятелю. Така съм натъпкан с противовирусни лекарства, че нищо не може да проникне вътре. Получавам толкова много заразени гадости от всички хакери, дето се мъкнат тук, че все едно бачкам в чумно отделение. И затова не ме е страх от това в хиперкартата, каквото и да е то.
— Е, в такъв случай, любопитен съм — признава Хиро.
— Да, и аз — смее се Дей5ид.
— Сигурно ще е голямо разочарование.
— Сигурно е някоя анимореклама — съгласява се Дей5ид. — Мислиш ли, че трябва да се пробвам?
— Да. Давай. Не всеки ден се случва да пробваш нова дрога — насърчава го Хиро.
— Е, ако поискаш, всеки ден можеш да пробваш по някоя нова — възразява Дей5ид. — Но не всеки ден можеш да намериш такава, дето няма да ти навреди. — Той взема хиперкартата и я къса на две.
Първоначално не се случва нищо.
— Чакам — казва Дей5ид.
На масата пред него се материализира аватар — отначало той е призрачен и прозрачен, постепенно придобива плътност и триизмерност. Този номер е наистина изтъркан — Хиро и Дей5ид вече се кикотят.
Аватарът е една чисто гола Бранди. Дори не прилича на стандартната Бранди, а по-скоро на евтината тайванска версия на хубавицата. Ясно си личи, че е чисто и просто демон. Държи в ръцете си две тръби, горе-долу колкото рула от хартиени кърпи.
Дей5ид се обляга назад в креслото си и се кефи. В цялата сцена има нещо ужасно безвкусно.
Брандито се навежда напред и кимва на Дей5ид да се приближи. Той се навежда към лицето й, ухилен до уши. Тя доближава ярките си рубинени устни до ухото му и смънква нещо, което Хиро не чува.
Когато се отдръпва, физиономията на Дей5ид се е изменила. Изглежда смаян, с безизразно лице. Може би и в действителност изглежда така. А може би Снежният крах е прецакал аватара му така, че той вече не следва истинското му изражение. Но Дей5ид се е вторачил право напред с очи, замръзнали в орбитите.
Брандито протяга чифта тръби пред неподвижното лице на Дей5ид и ги раздалечава. Всъщност това е свитък. Тя го разгъва точно пред физиономията му — разгръща го като плосък двуизмерен екран пред неговия поглед. Парализираното лице на Дей5ид е добило синкав оттенък, сякаш отразява излъчваното от свитъка сияние.
Хиро заобикаля масата, за да погледне и мярва свитъка, преди Брандито отново да го сгъне. Това е жива стена от светлина, подобие на сгъваем телевизор с плосък екран, който не показва нищичко. Само екранни смущения. Бял шум. Сняг.