— Как да ти помогна?
Мъже.
— Нали се сещаш, да ми помогнеш. Нали сме гаджета — напомня му тя. Говори съвсем просто и ясно. — Ако ме гепят, предполага се, че ти ще дойдеш и ще ми ми помогнеш да се измъкна оттам. — Това не го ли знае всеки? Тия родители вече на нищо ли не учат децата си?
— Ами, хм, такова, ти къде си?
— В „Купи и отлети“ номер 501 762.
— Тръгнал съм към Бърни с една суперултра.
Т.е. към Сан Бернардино. Т.е. с пратка със суперултрапредимство. Т.е няма да те огрее.
— Добре, благодаря, нямаше нужда.
— Извинявай.
— Спокойно сърфиране — пожелава му Уай Ти. Традиционното саркастично сбогуване.
— Не спирай да дишаш — отвръща той. Ревът рязко секва.
Ега ти мухльото. Другия път, като излязат заедно, ще му се наложи да пълзи пред нея. Но междувременно има и още един, който й дължи услуга. Единственият проблем е, че пичът може да излезе менте. Но си струва да опита.
— Ало? — обажда се той на персоналния си телефон. Диша тежко, а отзад се дуелират две сирени.
— Хиро Протагонист?
— Да, кой се обажда?
— Уай Ти. Къде си?
— На паркинга на един хипермаркет на шосето за Оаху — казва той. И казва истината — тя чува как количките за пазаруване с трясъци осъществяват аналните си съвъкупления.
— Точно сега съм малко зает, Уайти, но с какво мога да ти помогна?
— Уай Ти — поправя го тя. — Можеш да ми помогнеш да се чупя от Дранголника. — И му обяснява подробно.
— Преди колко време те тикна там онзи?
— Преди десет минути.
— Добре, в правилата за настаняването в Дранголника пише, че управителят трябва да провери задържания половин час след приемането.
— Ти пък откъде знаеш? — пита обвинително тя.
— Използвай въображението си. Когато управителят след половин час дойде да те провери, изчакай още пет минути и тогава се пробвай. Ще се опитам да ти помогна. Така става ли?
— Ясно.
Точно след половин час тя чува как отключват задната врата. Лампите светват. Очилата за нощно виждане я спасяват от раздиращи болки в очите. Управителят пристъпва тежко, оглежда я кръвнишки — доста време я гледа кръвнишки. Очевидно е изкушен. Мярналата се плът рикошира из мозъка му вече половин час. Огромни космологични дилеми разтърсват ума му. Уай Ти се надява той да не се опита да направи нищо, защото ефектът от дентатата е непредвидим.
— Решавай, бе! — тросва му се тя.
Това сработва. Свежият изблик на културен шок изхвърля джигатаеца от моралната му главоблъсканица. Той се намръщва неодобрително на Уай Ти. В края на краищата, тя го е принудила да я желае, принудила го е да се надърви, завъртяла е главата му — не е трябвало да я арестуват, нали? — и на всичкото отгоре й е бесен. Все едно, че има право да е бесен.
И това е полът, измислил ваксината за полиомиелит?
Той се обръща, изкачва стълбите, гаси лампата, заключва вратата.
Тя засича времето, навива часовника си да звънне след пет минути — единствената северноамериканка, която знае как да навие дигиталния си ръчен часовник да звъни — и вади от тясно джобче на ръката си комплекта за бягства. Освен това вади фенерче и го пали, за да вижда к’о ста’а. Намира тясно, плоско парче стомана, пъхва го във вътрешностите на оковите си, натиска палеца на пружината. Белезниците, допреди това еднопосочен механизъм, способен само да се затяга, щракват и се откачат от тръбата.
Може да ги свали от китката си, но решава, че й харесва как изглеждат. Закопчава и другата им част на китката си до първата — оформя се двойна гривна. Майка й правеше така навремето, като беше пънкарка.
Стоманената врата е заключена, но правилата за безопасност в „Купи и отлети“ нареждат в мазето да има авариен изход за в случай на пожар. Ето го — прозорец с решетка, към който е прикрепена голяма противопожарна аларма с надписи на различни езици. В зеленото сияние на фенера червеното изглежда черно. Тя чете указанията на английски, прехвърля ги наум веднъж-дваж, после изчаква сигнала на часовника. Междувременно си запълва времето с четене на инструкциите на всички останали езици и се чуди кой език какъв е. Всичко й прилича на Таксилинга.
Прозорецът е толкова мръсен, че през него почти не се вижда, но тя забелязва нещо черно зад стъклото. Хиро.
Десет секунди по-късно часовникът й зазвънява. Тя изкъртва аварийния изход. Алармата се задейства. С решетките е по-трудно, отколкото си мислеше — слава Богу, че няма истински пожар — но най-накрая успява да ги отвори. Мята дъската отвън на паркинга, промушва тялото си и в този миг чува как задната врата се отключва. Докато онзи с папката намери тъй важния ключ за осветлението, тя вече описва остър завой на паркинга, превърнал се в джигатайски събор.