Полегатата алея запраща предното му окачване чак при двигателя, но то окачването е затова. Заобикаля колата, спряла на алеята — сигурно тази вечер имат гости, не си спомняше тези хора да карат „Лексус“ — пресича през плета в страничния двор, търси бараката — онази барака, в която абсолютно не бива да се врязва
няма я, съборили са я
следващият проблем — масата за пикник в съседния двор
чакай, има ограда, кога пък са сложили ограда?
Не е моментът да бие спирачки. Трябва да набере скорост и да събори оградата, без да губи инерция. Това е просто дъсчена ограда, висока метър и двайсет.
Оградата рухва като нищо. Той губи може би десет процента от скоростта. Но странно, оградата изглеждаше стара… Може би някъде е завил в погрешна посока, осъзнава той, щом се катапултира и рухва в празен плувен басейн.
Ако басейнът беше пълен с вода, нямаше да е толкова зле — може би колата щеше да оцелее и той нямаше да дължи на „Коза Ностра Пица“ нов автомобил. Но не, той се врязва в отсрещната стена на басейна като пикиращ бомбардировач — звукът е по-скоро като от експлозия, отколкото като от катастрофа. Предпазната възглавница се надува и секунда по-късно спада като завеса, разкриваща му структурата на неговия нов живот: той е заседнал в потрошена кола сред празен басейн посред КУХ, сирените на държавната сигурност на бърбклава се чуват все по-близо, а над главата му една пица е надвиснала като острието на гилотина и на нея пише 25:17.
— Закъде беше пицата? — пита някой. Жена.
Той поглежда през разкривената рамка на прозореца, сега обрамчен от фрактален орнамент от кристализирало предпазно стъкло. Куриерът говори. Куриерът не е мъж, а момиче. Шибана тийнейджърка. Тя е чиста и невредима. Плъзнала се е със скейтборда в басейна и сега щъка напред-назад от единия край до другия — изкачва се почти до перваза, обръща, плъзга се надолу и се изкачва по отсрещната страна. Държи харпуна в дясната си ръка — електромагнитът е намотан до дръжката и прилича на някакъв странен широкообхватен междугалактически лъч на смъртта. Гърдите й лъщят като на генерал, окичени със стотици малки лентички и медал-чета — само дето всеки от четириъгълниците не е орденска лентичка, а баркод. Баркод с номер на самоличността, който я праща в друг бизнес, на друго шосе или в друг КНЕОфП.
— Йо! — поздравява тя. — Та, закъде е пицата?
Той умира, а тя си_ подрипва_.
— Белите колони. „Огълторп съркъл“ №5.
— Мога да я отнеса. Отвори люка.
Сърцето му се раздува двойно по-голямо от нормалните си размери. В очите му напират сълзи. Възможно е да оживее. Натиска един бутон и люкът се отваря.
При следващата си обиколка около орбитата на басейна Куриерката изважда пицата от жлеба. Деливераторът трепва — представя си как чесновата гарнитура се нагъва на акордеон при сблъсъка със задната стена на кутията. После тя я пъхва под мишница. Тази гледка идва в повече на Деливератора, той не може да я понесе.
Но тя ще я отнесе, където е нужно. На Чичо Енцо не му влиза в задълженията да се извинява за гадни, смачкани, студени пици — само за закъснели с доставката.
— Хей — подвиква той. — Вземи това.
Деливераторът протяга облечената си в черно ръка през счупения прозорец. Бял правоъгълник блясва в сумрака на задния двор: визитна картичка. Куриерката я грабва на следващото минаване. На картичката пише:
Последният хакер на свободна практика
Най-великият боец е мечове в света
Нещатен сътрудник
на Централната Разузнавателна Корпорация
Специалист не софтуерно разузнаване
(музика, филми и микрокод)
На гърба на професионален жаргон е обяснено как да се свържеш с него: телефонен номер. Универсален гласов код за телефонен локатор. Пощенска кутия. Адресът му в половин дузина електронни комуникационни мрежи. И адрес в Метавселената.