— Тъпо име — отбелязва тя и пъхва картичката в едно от стотиците джобчета по комбинезона й.
— Но ти никога няма да го забравиш — твърди Хиро.
— Щом си хакер…
— Как така разнасям пици ли?
— Позна.
— Защото съм хакер на свободна практика. Виж какво, както и да ти е името… Длъжник съм ти.
— Казвам се Уай Ти — представя се тя, оттласва се на няколко пъти с крак от басейна, набира енергия. Излита от басейна като изстреляна с катапулта и изчезва. Умните колела на скейтборда й — многобройни спици, които се свиват и разтягат в зависимост от земния релеф — я пренасят през поляната като бучка масло по нагорещен тефлон.
Хиро, който от трийсет секунди насам вече не е Деливераторът, излиза от колата, изважда мечовете си от багажника, закрепва ги на кръста си и се подготвя за задъхано среднощно бягство през територията на КУХ. Границата с Дъбовото имение е само на минути път оттук, той помни плана наизуст (горе-долу) и знае как действат ченгетата от бърбклавите, защото навремето е бил ченге. Затова има голям шанс да успее. Но ще е интересно.
Над него, в къщата-собственик на басейна, е светнала лампа. Децата го гледат през прозорците на спалнята си, топлички и пухкави в своите пижами „Малката Крипс“ и „Нинджа воин от Сала“, които биват или огнеупорни, или неканцерогенни, но никога и двете едновременно. Татко излиза през задния вход, нахлузвайки яке. Хубаво семейство — здраво семейство в къща, пълна със светлина. Също като онова семейство, част от което беше и той само преди трийсет секунди.
3
Хиро Протагонист и Виталий Чернобил, съквартиранти, разпускат вкъщи. „Вкъщи“ е просторно помещение шест на девет метра в един склад в Ингълууз, Калифорния. Подът е от бетонни плочи, ръждясали стоманени стени ги отделят от съседните помещения. Има — това е белег на изисканост и лукс — и плъзгаща се стоманена врата със северозападно изложение. В миговете, когато слънцето залязва над лосанджелиското летище, тя пропуска по някой червен лъч. От време на време някой „777“ или Свръзвуков транспорт „Сухой/Кавазаки“ минава през слънцето и затулва залеза с корпуса си или просто изцапва червената светлина с реактивните си газове и заплита успоредните лъчи в пъстра шарка на стената.
Но има и по-лоши места за живеене. Точно тук, в този склад, има къде-къде по-лоши места. Само големите помещения като това си имат собствени врати. В повечето се влиза през общ товарен док, водещ към лабиринт от широки ръждясали стоманени коридори и товарни асансьори. Това са бордеи, метър и половина на три метра и три на три метра, където хората от племето яноама готвят боб и варят шепи листа от кока над купчини горящи лотарийни билети.
Шушука се, че в старите времена, когато складът бил използван по предназначение (а именно, осигуряване на евтина допълнителна складова площ на калифорнийците, притежаващи твърде много материални богатства), някакви предприемачи дошли в парадния офис, наели с фалшиви документи няколко стаички три на три, струпали там стоманени варели, пълни с токсични химически отпадъци, а после ги зарязали и оставили Корпорация „Складове за вас“ да се оправя с тях. Според тези слухове корпорацията просто им турила катинара и ги отписала. И сега, твърдят имигрантите, това химическо привидение се явява в определени стаи. Те плашат с тази история децата си, за да не се опитват да се вмъкнат в заключените с катинар помещения.
Никой никога не се е опитвал да влезе с взлом в стаята на Хиро и Виталий — вътре няма нищо за крадене, а на този етап от живота си никой от двамата не е достатъчно важен, че да го убиеш, отвлечеш или разпиташ. Хиро притежава чифт хубави нипонски мечове, но винаги ги носи със себе си и цялата идея да откраднеш тези фантастично опасни оръжия за набедения престъпник е свързана с изначално присъщи й опасности и противоречия: когато се бориш, за да завладееш меч, човекът, който стиска дръжката, винаги печели. Хиро има също и доста сносен компютър, който обикновено взема със себе си, когато излиза. Виталий е собственик на половин кашон „Лъки Страйк“, електрическа китара и тежък махмурлук.
В момента Виталий Чернобил се е изтегнал неподвижно на футона, а Хиро Протагонист седи със скръстени крака до ниска масичка в нипонски стил. Масичката представлява товарен палет, подпрян със строителни блокчета. Докато слънцето залязва, светлините на многобройни неонови надписи, греещи от франчайз гетото — естественият ареал на този склад — пропъждат червените му лъчи. Тази светлина, известна като логло, изпълва тъмните ъгли на стаята с крещящи, прекалено наситени цветове.