Веднъж валеше сняг.
— Това са бели пчели, които се роят — рече старата баба.
— Имат ли си те царица? — попита момчето, което знаеше, че истинските пчели имат царица.
— Да, имат си — отвърна бабата. — Тя хвърчи винаги в най-гъстия рояк. Тя е най-голяма от всички и никога не стои на едно място. Ту се спуща до земята, ту се издига чак до черните облаци. Понякога нощем лети из улиците на града и наднича през прозорците. Тогава прозорците замръзват и се покриват с чудни цветя.
— Да, ние сме виждали това! — извикаха в един глас децата и повярваха, че всичко туй е истина.
— Ами може ли Снежната царица да влезе тук? — попита малкото момиче.
— Само да посмее! — рече момчето. — Аз ще я сложа на печката и тя ще се стопи! Но бабата помилва главата му и започна да разказва други приказки.
Вечерта, когато малкият Кай се прибра в къщи и се съблече, той се покатери на стола до прозореца и започна да гледа през малката дупчица. Из въздуха се носеха няколко снежинки. Една от тях, най-голямата, падна на края на едно от сандъчетата и започна да расте, да расте, докато най-сетне се превърна в жена, загърната в тънко бяло було, което бе изтъкано сякаш от милиони снежинки звездички. Тя беше прекрасна и нежна, но цяла от лед, от ослепително бял лед, и все пак бе жива. Очите й светеха като две ясни звезди, но в тях нямаше нито топлота, нито кротост. Тя кимна с глава към прозореца и повика момчето с ръка. Малкият Кай се изплаши и скочи от стола. В същия миг нещо прошумя, сякаш под прозореца изхвръкна голяма птица.
На другия ден времето беше ясно и мразовито, но скоро снегът започна да се топи, а после дойде и пролетта. Слънцето светна, из земята поникна трева, лястовичките за-цвъртяха в гнездата си. Прозорците на къщите се разтвориха отново и децата можеха да седят като по-рано в своята градинка на покрива.
Колко хубаво цъфтяха розите през това лято! Малкото момиче бе научило една песничка, в която се говореше също за рози. Когато то я пееше, мислеше си за своите рози, а момчето пееше заедно с него:
И децата се хващаха за ръце, целуваха розите, гледаха ясното слънце и си говореха. О, колко вълшебно беше лятото и колко хубаво бе под ухаещите розови храсти, които изглеждаха, че ще цъфтят вечно!
Веднъж Кай и Герда седяха и разглеждаха книжка с картинки, на които бяха изобразени животни и птици. Часовникът на черковната камбанария удари пет, когато Кай извика:
— Ох, нещо ми влезе в окото и ме бодна в сърцето!
Момичето се хвърли на шията му и той замига, ала в очите му не можеше да се види нищо.
— Струва ми се, че излезе — рече момчето.
Но то се излъга. В окото му бе попаднало едно от мъничките късчета на дяволското огледало, в което, както си спомняте, всичко добро и хубаво изглеждаше нищожно и безобразно, а лошото и грозното се отразяваше още по-ярко. Също такова късче бе попаднало и в сърцето на бедния Кай и то се превърна скоро в парче лед. Болката мина, но късчето остана.
— Защо плачеш? — попита той Герда. — Ух, колко си грозна! Мене нищо не ме боли! Фу — извика той след това, — тая роза е проядена от червеи, а тая пък е съвсем крива! Какви грозни рози! Също като сандъчетата, в които растат!
И той ритна едното сандъче и откъсна две рози.
— Кай, какво правиш? — изписка Герда. А той, като видя, че тя се уплаши, откъсна още една роза и избяга през прозореца в къщи, като остави самичко малкото хубаво момиче.
Когато Герда отиваше след това при него с картинната книжка, той й разправяше, че тая книжка е само за бебета. Когато пък старата баба им разказваше приказки, Кай винаги се опитваше да й възразява или се скриваше зад гърба й, туряше си очила и говореше също като нея. Той правеше това много сполучливо и разсмиваше ония, които го гледаха. Скоро момчето свикна да дразни всички съседи. То умееше да подражава говора, вървежа и лошите им привички и хората казваха:
— Това момче е умна глава!
А причината за всичко туй бяха само късчетата от дяволското огледало, които бяха попаднали в окото и в сърцето му. Ето защо той дразнеше дори и малката Герда, която го обичаше от все сърце.
Сега игрите му станаха съвсем други. Пък и той сам се промени и стана много разсъдлив. През един зимен ден, когато снегът валеше на едри парцали, Кай дойде при Герда с едно голямо увеличително стъкло и подигна края на синьото си палто, за да паднат отгоре няколко снежинки.
— Герда, погледни през стъклото — рече той.
Всяка снежинка изглеждаше много по-голяма, отколкото бе в действителност, и приличаше на прекрасно) цвете или на десетолъчна звезда.