— Виж колко хубаво са направени! — каза Кай. — Те са много по-интересни от истинските цветя, защото нямат никакъв недостатък и са съвсем правилни. Жалко само, че се стопяват тъй бързо!
Скоро след това Кай дойде с големи ръкавици на ръцете и с шейна на гърба си. Той прошепна на ухото на Герда: „Аз взех позволение да отида на големия площад, дето играят другите деца“ — и излезе навън.
На големия площад най-смелите момчета често привързваха шейните си за селските шейни и така се пързаляха много надалеч. Ех, че хубава беше тая игра! По едно време на площада се появи голяма бяла шейна. В нея седеше човек, загърнат в бял кожух и с бяла кожена шапка на главата. Шейната обиколи два пъти площада. Кай привърза своята малка шейничка за нея и тя го повлече напред. Бялата шейна се понесе бързо и възви зад ъгъла на най-близката улица. Човекът, който седеше в нея, се обърна и му кимна приятелски с глава, сякаш се познаваха отдавна. На няколко пъти Кай се опита да отвърже шейничката си, но човекът в кожуха му кимваше с глава и той оставаше на мястото си. Така те излязоха извън градските врати. Сега снегът започна да пада на такива големи парцали, че момчето не можеше да види нищо пред себе си. В същото време шейната полетя с бясна бързина напред. Кай дръпна връвта, за да се откъсне от голямата шейна, но напразно: неговата шейничка беше здраво вързана за другата и се носеше като вятър. Тогава той започна да крещи, но никой не го чуваше. Снегът валеше, бялата шейна хвърчеше. От време на време тя подскачаше силно, сякаш минаваше над ровове и плетища. Кай се изплаши много.
Снежните парцали ставаха все по-големи и по-големи и най-сетне се превърнаха в едри бели кокошки. Изведнъж те се пръснаха настрани и голямата шейна спря. Човекът, който седеше в нея, се изправи: това беше една висока, стройна, ослепително бяла жена — Снежната царица. Кожухът и шапката й бяха цели от сняг.
— Хубаво пътувахме с теб! — рече тя. — Но ти си цял замръзнал! Я се мушни под моя кожух!
И тя го сложи до себе си в шейната и го зави с кожуха си. Кай потъна сякаш в снежна пряспа.
— Студено ли ти е още? — попита тя и го целуна по челото.
О, тая целувка беше по-студена от лед! Тя го прониза чак до сърцето, което и без това наполовина вече бе ледено. На Кай се стори, че умира, ала туй бе само за миг. Сетне той престана да усеща студа и се почувствува много добре.
— Моята шейна! Не забравяй моята шейна! — беше първата му мисъл.
И те привързаха малката шейничка здраво за гърба на една от големите кокошки, която хвръкна след тях. Снежната царица целуна малкия Кай още веднъж и той забрави и Герда, и баба си, и всички близки в къщи.
— Повече няма да те целувам — рече тя, — защото ти ще умреш от моите целувки!
Кай я гледаше. Тя беше хубава, много хубава. По-умно и по-прекрасно лице от нейното той никога не бе виждал. Сега тя не изглеждаше направена от лед, както по-рано, когато му кимаше с глава през прозореца. В неговите очи тя беше съвършена. Кай не чувствуваше вече страх. Той й разказа, че знае да смята на ум дори с дробни числа, че знае колко квадратни мили и жители има всяка страна. А Снежната царица го слушаше и му се усмихваше и тогава нему се стори, че туй, което знае, е съвсем малко. Кай погледна нагоре към широкото небе. В същия миг Снежната царица полетя с него високо, на най-далечния черен облак. Наоколо фучеше и свиреше буря, като че пееше старинни песни. Снежната царица и Кай летяха над гори и езера, над морета и земи. Под тях ревеше студеният вятър, виеха вълци, блестеше сняг, със злокобен крясък хвърчаха черни гарвани. А над главите им светеше месечината, голяма и ясна, и Кай я гледаше през цялата тая дълга и предълга зимна нощ.
През деня той спа в скута на Снежната царица.
ТРЕТИ РАЗКАЗ
ЦВЕТАРНИКЪТ НА ЖЕНАТА КОЯТО УМЕЕШЕ А ОМАГЬОСВА
А какво стана с малката Герда, когато Кай не се върна в къщи? Къде беше отишъл той? Никой нищо не знаеше, никой нищо не можеше да каже. Децата разправяха само, че го видели как привързал шейничката си за прекрасната бяла шейна, как тая шейна възвила зад ъгъла на близката улица и оттам се понесла към градските врати. Ала никой не знаеше какво бе станало с него. Много сълзи се проляха за Кай, но малката Герда плака най-много и най-дълго от всички. После се разнесе слух, че той е умрял или може би се е удавил в реката, която течеше край града. О, колко дълга и тъжна беше тая зима!
Но ето, пролетта се върна, а заедно с нея се върна и ясното топло слънчице.
— Кай е умрял! — каза малката Герда.
— Не вярвам! — отвърна слънцето.