На следния ден то пак игра на слънце сред цветята. Така минаха много дни. Герда знаеше всяко цвете в градината, но колкото и много да бяха те, все й се струваше, че едно цвете липсва. Кое именно беше то — тя не можеше да каже. Веднъж тя седеше и разглеждаше сламената шапка на старата магьосница, нашарена с всякакви цветя и най-хубавите от тия цветя бяха розите. Тях магьосницата бе забравила да заличи от шапката си, както направи това с розите в градината. Ала тъй е винаги, когато има да се случи нещо.
— Как! Мигар тук няма рози? — извика Герда и веднага побягна из градината и за-търси между цветята. Ала тук нямаше нито една роза.
Тогава Герда седна на земята и заплака. Топлите й сълзи покапаха точно на онова място, където по-рано растеше един от розовите храсти. И когато сълзите намокриха земята, розовият храст израсна мигом пред нея — също тъй свеж и потънал в цветове, както по-рано. Герда го прегърна, целуна всички рози и си спомни за хубавите рози в къщи и за малкия Кай.
— Ах, колко се забавих тук! — каза малкото момиче. — Нали бях тръгнала да търся Кай! Не знаете ли вие де е той? — попита тя розите. — Как мислите, жив ли е още?
— Да, жив е! — отвърнаха розите. — Ние бяхме в земята, където са всички умрели хора, но Кай не беше там.
— Благодаря ви — рече малката Герда и побягна към другите цветя. Тя надничаше в чашките им и питаше: — Знаете ли де е малкият Кай?
Но всяко цвете се грееше на слънце и мислеше само за своята история. Герда чу много такива истории, ала в нито една от тях не се говореше за Кай. Какво й разказа огнената лилия?
— Чуваш ли барабана? Бум! Бум! Слушай тъжната песен на жените! Слушай виковете на свещеника! На кладата стои една индийка, загърната в червена мантия. Пламъците се издигат около нея и около тялото на умрелия й мъж, но тя мисли за оня, който остана жив, за оня, чийто огнен поглед изгаряше сърцето й много по-силно от пламъка, който скоро ще превърне тялото й в пепел. Може ли пламъкът на сърцето да угасне в пламъка на кладата?
— Нищо не разбрах от това — рече малката Герда.
— Това е моята приказка — каза огнената лилия. А бръшлянът какво разказа?
— Над тесния път се издига стар рицарски замък. Гъст бръшлян расте по изкривените му червени стени и около балкона, на който стои хубава девойка. Тя се навежда над преградата и гледа към пътя. Няма роза по-свежа от нея — тая девойка е по-нежна от листец на ябълков цвят, подухвай от вятъра. Скъпата й копринена рокля шумоли. „Защо той още не иде?“
— За Кай ли говориш? — попита Герда.
— Аз си разправям само моята приказка, моя сън — отвърна бръшлянът. А какво разказа малкото кокиче?
— Между дърветата виси на две въжета една дълга дъска — това е люлка. Две хубави малки момиченца в снежнобели роклички и със зелени копринени панделки на шапките седят на дъската и се люлеят. Тяхното по-голямо братче стои право в люлката, прихванало с лакти въжетата. В едната си ръка държи чашка със сапунена вода, а в другата — глинена тръбица. То надува-гръбицата и от нея изскачат сапунени мехурчета. Люлката се люлее, мехурчетата хвърчат нагоре, обагрени с всички цветове на дъгата. Ето, последното мехурче още виси на края на тръбицата и вятърът го огъва на всички страни. Люлката се клати назад и напред. Едно малко черно кученце, леко като сапунено мехурче, се изправя на задните си крака и иска да скочи върху дъската. А дъската се издига, кученцето пада, джафка и се сърди. Децата го дразнят, мехурчетата се пукат… Дъската, която се люлее, и мехурчето, което се пука — това е моята песничка!
— Тя е много хубава, но ти говориш тъй жално и не казваш нищо за малкия Кай — рече Герда.
И тя отиде при зюмбюлите.
— Имаше три стройни и нежни хубавици сестри — разказваха зюмбюлите. — Роклята на едната беше червена, на другата — синя, на третата — съвсем бяла. Ръка за ръка играеха те край тихото езеро на ясна месечина. Те не бяха самодиви, а човешки същества. Във въздуха се разнесе сладко ухание и девойките избягаха в гората. Тогава уханието стана още по-силно и по-сладко. Из гъсталака се показаха три погребални ковчега и в тях лежеха трите хубавици сестри. А наоколо хвърчеха светулки като живи пламъчета. Спяха ли девойките или бяха умрели? Уханието на цветята казва, че са умрели. Вечерната камбана звъни за погребение!