— Вие ме наскърбихте — каза малката Герда. — Вие миришете тъй силно, че аз не мога да не помисля за умрелите девойки. Ах, дали не е умрял и Кай? Но розите, които бяха под земята, казват, че го нямало там.
— Бим-бам-бим! — задрънкаха зюмбюлевите звънчета. — Ние не звъним за Кай, ние не го познаваме! Ние си пеем само нашата песничка, едничката, която знаем!
И Герда отиде при лютиката, която се жълтееше всред зелената трева.
— Ти приличаш на малко слънчице! — рече тя. — Кажи ми знаеш ли де мога да намеря моето другарче?
А лютиката засия и погледна Герда. Каква песен й изпя тя? Ах, и в нея не се казваше нито думичка за Кай!
— Ранна пролет. В един малък двор грее ясното топло слънце. Лъчите му се плъзгат по белите стени на съседната къща, до която блести като злато първото пролетно цвете. На двора седи на стол стара жена. Ето нейната внучка, малко хубаво момиче, й идва на гости и я целува. Целувката на момичето е по-чиста от злато — злато на устните, злато на сърцето, злато и на небето в тоя утринен час!… Туй е моята песничка! — завърши лютиката.
— Моята бедна стара баба! — въздъхна Герда. — Навярно тя тъгува сега за мен също тъй, както тъгуваше за малкия Кай. Но аз скоро ще се върна заедно с него. Безполезно е да питам повече цветята. Те знаят само своите песнички и не могат да ми кажат нищо за Кай.
И тя подигна малката си рокличка, за да тича по-силно, но жълтата лилия я удари по нозете, когато искаше да я прескочи. Тогава момичето се спря, погледна цветето с дългото стъбло и попита:
— Може би ти знаеш нещо за малкия Кай?
Герда се наведе съвсем близо до лилията, а тя ето какво й разправи:
— Аз мога да виждам себе си, мога да се радвам на хубостта си! О, какво чудесно ухание се лее от мен! Горе, в малката стаичка на тавана, стои полуоблечено момиченце, което танцува. То стои ту на единия си крак, ту на другия, сякаш подпира целия свят с нозете си. То е толкова нежно, че изглежда като измама на очите. Излива вода от чайника върху някакво бяло платно, което държи в ръцете си. Това е неговият пояс. Чистотата е хубаво нещо! Бялата му рокличка виси на една кука. Тя е също изпрана с вода от чайника и изсушена на покрива. Момичето я облича, превързва около шията си жълто копринено шалче и рокличката му става още по-бяла. Виж го как стои на един крак, също като цвете върху стъблото си!… Аз мога да виждам себе си, мога да се радвам на хубостта си!
— Това не ме интересува — каза малката Герда. — Нямаше нужда да ми разправяш всичко туй.
И тя побягна към изхода на градината.
Вратичката беше затворена, но Герда дръпна ръждивата ключалка и тя се счупи. Вратата се отвори и малкото момиче изскочи босо навън. То се обърна три пъти назад, но никой не го гонеше. Най-сетне Герда се умори и седна да си почине на един голям камък. Тогава се огледа наоколо и видя, че лятото беше минало, че беше вече късна есен. В прекрасната градина на старата жена, дето грееше винаги слънце и дето цъфтяха цветя от всички годишни времена, това, разбира се, не можеше да се забележи.
— Господи, колко много се забавих! — извика малката Герда. — Есента е вече настъпила, а аз съм седнала да почивам.
И тя скочи от камъка и тръгна отново на път.
О, как я боляха изранените й нозе! А наоколо беше тъй студено и тъй пусто. Дългите листа на върбите бяха съвсем пожълтели и мъглата росеше като дъжд. Листата капеха едно след друго. Само трънкосливката имаше още плодове, но те бяха кисели и тръпчиви. Целият свят изглеждаше сив и тъжен.
ЧЕТВЪРТИ РАЗКАЗ
КНЯЗЪТ И КНЯГИНЯТА
Герда пак седна да си почине. Насреща й върху снега скачаше един голям гарван. Той дълго я гледа, като клатеше глава, и най-сетне заговори:
— Га! Га! Добър ден!
По-хубаво гарванът не можеше да приказва на човешки език, но той желаеше доброто на момичето и го попита къде е тръгнало тъй самичко по широкия свят. Герда разбра много добре думата „самичко“ и почувствува какво означава тя. Момичето разказа на гарвана цялата си история и го запита дали не е виждал малкия Кай.
Гарванът поклати важно глава и рече:
— Може би, може би!
— Как? Истина ли? — извика радостно момичето и прегърна гарвана тъй силно, че насмалко щеше да го удуши.
— Полека! — каза гарванът. — Струва ми се, че това беше малкият Кай. Но той навярно те е забравил там, при княгинята.
— Мигар той живее при княгинята? — попита Герда.
— Да, слушай — рече гарванът. — Само че аз говоря мъчно на вашия език. Ако знаеш гарвански, бих могъл да ти приказвам много по-добре.
— Не, аз никога не съм учила гарвански — рече Герда. — Но моята баба разбира тоя език и може да говори на него.