Ан Ейвъри
Снежната кралица
Пояснение за читателя
Класическата приказка за деца на Ханс Кристиян Андерсен „Снежната кралица“ е преди всичко история за силата на любовта да побеждава тъмните сили, които измъчват света.
В приказката се разказва, че някога зъл демон създал огледало, показващо само тъмната страна на всичко, което се отразявало в повърхността му. Един ден слугите на демона изпуснали огледалото и то се разбило на милиони парченца, всяко от които притежавало същата способност да изкривява реалността, която имало и цялото огледало. Парчетата били разпръснати по света и когато някое от тях се забиело в окото на човек, той започвал да вижда само тъмната страна всичко, което погледнал, а ако се забиело в сърцето му — да приема само тъмната страна на всичко, което чувства.
Едно от парчетата се забило в окото на малко момче на име Кай, а друго — в сърцето му. Кай бил щастливо, весело момче, чийто най-добър приятел била малката Герда. Кай и Герда израснали заедно, защото къщите на бащите им се намирали една до друга, а стаите им били на тавана до две големи саксии с цветя, където двете деца можели да седят и да гледат как растат розите.
Когато парчетата от огледалото се забили в окото и сърцето на Кай, той се отдръпнал от приятелката си и започнал да играе с момчетата на улицата. Докато се пързалял с шейна с тях, Кай видял една красива шейна, в която пътувала прекрасна жена, скрита наполовина от дебело кожено палто и великолепна бяла шапка. Докато шейната преминавала край него, Кай се уловил за нея с намерението да отиде само до края на града. Но шейната не спряла в края на града, а продължавала напред все по-бързо и по-бързо. Градът останал назад в далечината и Кай се опитал да се пусне, но за свое удивление открил, че това е невъзможно. Най-лошото било, че когато се опитал да се помоли, не могъл да си спомни нищо друго, освен таблицата за умножение.
Най-после жената в шейната чула виковете на момчето и спряла, за да го качи при себе си. Тази жена била Снежната кралица. Тя била толкова красива, че Кай внезапно забравил всичко за града си и за малката си приятелка Герда. Докато пътували, Кай казал на Снежната кралица за таблицата за умножение и че можел да дели дроби на ум, но когато тя го погледнала, момчето разбрало, че все още не знае достатъчно.
Снежната кралица отвела Кай в огромния си дворец от лед и сняг и му показала замръзналото езеро в средата на двореца, където тя седяла, когато си била у дома, и което се наричало „Огледалото на разума“. Кай бил посинял и треперел от студ, но толкова бил запленен от множеството форми, които различавал в ледените парчета със странна форма, които намерил до Езерото на разума, че дори не забелязал кога Снежната кралица отлетяла и го оставила сам в ледения си дворец.
Когато Кай не се върнал у дома, Герда плакала много, но тя била смело момиче и много обичала Кай; затова тръгнала да го търси. Пътуването й било дълго и докато пътувала, тя срещнала много хора и преживяла много странни приключения, но не се отказвала и най-накрая стигнала до огромния леден дворец, в който Снежната кралица била оставила Кай съвсем сам да си играе с ледените парчета до езерото на разума.
Когато видяла приятеля си, Герда извикала радостно и изтичала до него, за да го прегърне, но Кай просто си седял и не помръдвал. Герда заплакала и се вкопчила още по-силно в него. Топлите й сълзи закапали върху гърдите на момчето, стопили парчето лед, което било замръзнало около сърцето му, и отнесли парчето стъкло, което било заседнало там. Кай се размърдал и когато осъзнал, че момичето до него е Герда, я прегърнал и заплакал. Сълзите му отнесли парчето стъкло, заседнало в окото му.
След това Кай и Герда се хванали за ръце и излезли заедно от двореца на Снежната кралица. За тяхно удивление, те открили, че са пораснали и вече са мъж и жена, но по сърце все още били деца и за тях било настъпило лято — топло и прекрасно лято.
Глава първа
Бостън, Масачузетс, юни 1896 година
Звукът от дрънченето на шепа чакъл, хвърлен по прозореца й, стресна Хети и я накара да разлее течността за полиране върху разнебитената дъбова маса. Тя въздъхна с досада, но дори раздразнението не можеше да спре усмивката, която се разля по лицето й. Имаше само един човек, способен да хвърля чакъл по прозореца й.
Тя захвърли парцала, с който чистеше масата, и сложи все още отворената бутилка върху вече почистената повърхност, без да мисли, че под нея може да остане мокро петно. След това избърса набързо ръце в престилката и прибра косата, измъкнала се изпод бонето й.