Робърт беше в плевнята и се грижеше за конете. Той беше оставил каруцата навън.
— Трябваше да изчакам бурята да утихне — обясни той и се ухили уморено на светлината на фенера, — но успях да свърша всичко. Абсолютно всичко. Можем да забравим за проклетата поляна, да се настаним тук и да заживеем нормално. Рут добре ли е? — добави тревожно той. — А бебето?
Като подбираше внимателно думите си и без да дава твърде много подробности за инцидента, Майкъл му разказа какво се беше случило.
— Но сега и двамата са добре — добави той. — Ана спи щастливо в ъгъла си, а и Рут също заспа.
Робърт слушаше мълчаливо с пребледняло лице. В мига, в който Майкъл завърши разказа си, той изруга и изтича към къщата, забравил за уморените коне, на които дори не беше свалил сбруята. За миг Майкъл се зачуди дали да го последва, но реши, че Хети щеше по-добре да успокои тревогите му, а и без това някой трябваше да се погрижи за конете.
Когато след петнадесет минути се върна в кухнята, Хети беше в ъгъла при Ана, обърнала гръб към него. Тя дори не вдигна глава, когато той пристъпи прага.
— Робърт… добре ли е? — попита Майкъл, който откри, че не знаеше какво да направи сега. Хети измърмори нещо неразбираемо и му даде знак да я остави на мира.
Майкъл се подчини неохотно. Той намери Робърт да седи до леглото на жена си, втренчен в лицето й. Самюъл се беше сгушил в скута му и спеше дълбоко.
— Тя ще се оправи — каза тихо Майкъл. Той беше казал същото и на момчето, но сега му беше по-лесно да го повтори, а и той беше по-убеден в правотата си.
Робърт не каза нищо и след няколко минути Майкъл тихо се измъкна от спалнята.
Хети стоеше в кухнята и гледаше през малкия прозорец. Тя беше обърната с гръб към Майкъл и той се поколеба, преди бавно да отиде до нея.
Имаше нужда да я докосне, да поговори с нея. Бездната, която беше отворил между тях, можеше да бъде затворена, ако тя решеше да му даде втора възможност, ако му простеше за твърдоглавото му настояване да внимава, когато всичко, което бе необходимо, бяха нейната любов и непоклатимата й вяра в бъдещето.
Линолеумът изскърца под него и Хети се обърна. За свое удивление, Майкъл видя на лицето й сълзи, а не гняв.
— О, Майкъл — изхълца тя и отвори прегръдките си за него. — Прегърни ме. Моля те.
— За бога, Хети!
Миг по-късно той беше преодолял разстоянието между тях и я притискаше към гърдите си.
— Всичко е наред, Хети — опита се да я успокои той, като галеше косата й и продължаваше да я притиска плътно до себе си. — Наистина! Всичко е наред.
— Съжалявам. Ако те бях послушала, ако…
— Стига!
Ръката му трепереше, докато той отмяташе една къдрица от слепоочието й. Хети се разплака още по-силно.
— Ти постъпи правилно, Хети — каза той с тих и успокояващ глас. — Въпреки всичките ми тревоги, ти постъпи правилно. Чуваш ли какво ти казвам?
— Но Рут…
— Рут няма да умре. Не от това. Повярвай ми.
— Но тя… тя се тресеше и се потеше и кашляше кръв и аз не можех да й помогна с нищо, Майкъл. С нищо! А ако не се бяха преместили тук…
— Ако не се бяха преместили, тя може би пак щеше да кашля и да е трескава. И бог знае какъв друг инцидент можеше да се случи. Можеше да стане нещо много по-лошо. Повярвай ми, Хети. Ти беше права през цялото време. Онова, което направи, ще помогне. Точно както ти каза.
— Ти ми каза, каза ми, че не знам какво върша, и беше прав. Мислех, че ако бъдем достатъчно внимателни, ако се движим бавно… А и къщата е толкова хубава, а тя мразеше онази палатка и още повече мразеше заслона и…
— И сега тя има хубава къща, а съпругът й има работа, така че не трябва да се тревожи как ще изхранва семейството си, а Ана е добре в ъгълчето си. Ти беше права, Хети. През цялото време ти беше права. Те нямаха да имат всичко това, ако не бяха рискували, ако не бяха потърсили надежда, вместо да се тревожат за рисковете. Миналата нощ аз не можах да спя от тревога, питах се какво може да се обърка, какви нещастия могат да им се случат. Но колкото и да се тревожа, аз не съм в състояние да предотвратя нищо. Повярвай ми, Хети.
— Но ти изглеждаше толкова ядосан, толкова…
Той се разсмя.
— Разбира се, че бях ядосан. Но се ядосвах на себе си, а не на теб.
— На себе си…! — Хети се отблъсна от гърдите му и вдигна глава, за да го погледне в очите. — Но защо?
— Защото си мислех за онзи кейк, който сте изпекли със Самюъл…
Той прекъсна мисълта си, придърпа я отново към себе си и я стисна здраво, сякаш се страхуваше, че може да му избяга.