Звукът на свирката накара пътниците да скочат на крака и да се втурнат напред като стадо добитък, да събират багажа си и да се навеждат да гледат през прозорците към гарата. Те изпълниха коридора между редиците седалки, като си говореха оживено, възклицаваха радостно и закриваха перона от погледа на Хети.
Влакът спря с внезапно скърцане на спирачките. Пътниците, които стояха прави, се олюляха и се хванаха за най-близките седалки, след което незабавно тръгнаха към вратите в двата края на вагона.
— Не виждам господин Фиск — каза госпожа Фиск, докато се опитваше да погледна покрай пътниците, които й пречеха да види перона. — Чудя се къде ли може да е… А, ето го! Надявам се да е докарал каруцата. Нямам желание да вървя през целия град, пък било то и за няколко пресечки. А и трябва да нося багажа и…
Преди Хети да избухне от раздразнение, госпожа Скогинс най-сетне се изправи с невероятно достойнство. Тя извади една визитна картичка от чантата си и я подаде на Хети.
— Моля, чувствайте се поканена да ми се обадите, когато се настаните, госпожице Малоун — каза тя.
— А мен винаги можете да ме намерите, като попитате за господин Фиск — подметна през рамо госпожа Фиск. — Аптеката на Фиск. Всички знаят къде се намира.
За огромно облекчение на Хети госпожа Скогинс най-после реши да тръгне по коридора; перата на шапката й се полюшваха при всяка нейна стъпка. Госпожа Фиск я последва, а Хети тръгна след тях обзета от вълнение. За мига тя остана на последното стъпало на изхода и огледа нетърпеливо тълпата от посрещачи.
Майкъл не я беше видял. Ако я бе забелязал, щеше да я чака точно тук. Не че тя беше очаквала той да я види в навалицата и през мръсните прозорци на вагона, но Хети все пак изпита леко разочарование, че той не тичаше откъм другия край на перона в отчаян опит да я намери.
— Госпожице? — Кондукторът пое багажа й и й помогна да слезе, след което се обърна да помогне на пътниците зад нея. Хети се повдигна на пръсти, за да се огледа над тълпата, търсейки нетърпеливо онова познато лице, което толкова много копнееше да види.
Нищо.
Тя направи няколко крачки в тълпата, след което се спря объркана. Широкият тухлен перон не беше чак толкова голям. Досега Майкъл трябваше да я е видял, ако бе гледал. Ако изобщо я беше чакал.
Той знаеше кога и къде ще пристигне тя. Беше му писала два пъти — не, три пъти — с всички подробности, тъй като развълнувана от предстоящата им среща не бе искала да се получи някакво недоразумение. А той й бе писал, за да потвърди, че очаква срещата им със същото нетърпение като нея.
— Госпожице Малоун? — До нея беше застанала госпожа Фиск с един висок, слаб мъж, който изглеждаше сякаш страдаше от киселини в стомаха. — Доктор Райан няма ли го?
— Не го виждам — призна неохотно Хети. Тя се накара да се усмихне. — Вероятно някой пациент го е забавил в последната минута. Сигурна съм, че ще се появи всеки момент.
Госпожа Фиск сбърчи недоверчиво вежди.
— Тогава с господин Фиск ще останем с вас, докато той се появи.
— О, не, уверена съм, че това не е необходимо. Наистина — добави тя по-уверено, отколкото се чувстваше.
— Нека поне да проверим при началника на гарата — подкани я госпожа Фиск. Съпругът й кимна утвърдително, въпреки че мрачното му изражение показваше, че той не вярва това усилие да има някакъв ефект.
В този момент госпожа Скогинс се появи от тълпата последвана от един носач, който буташе ръчна количка натоварена с голям куфар и три тежки чанти.
— Какво? Няма ли го още?
— Не. Трябва да го е забавил някой пациент.
— Ха!
— Предложих да говорим с началника на гарата — добави по-твърдо госпожа Фиск.
Госпожа Скогинс отново тръгна пред всички. Хети беше повлечена напред и оставена пред едно високо гише, което отделяше служителите на гарата от тълпата пътници. Придружителите й се скупчиха около нея и започнаха да обясняват затруднението й.
— Доктор Райан? — Мъжът зад гишето ги погледна иззад очилата си. — Не съм го виждал. — Той се вгледа недоверчиво в Хети. — Вие ли сте годеницата му? — попита той.
Тя кимна.
— Доктор Райан трябва да е някъде тук. От една седмица постоянно ме пита за разписанията на влаковете, за да се увери, че няма никаква промяна. Каза, че ще пристигнете днес следобед.
— Е, вече съм тук — каза Хети, ободрена от това, че Майкъл се бе постарал да провери разписанието на влака й. — За съжаление, доктор Райан го няма. Надявахме се вие да знаете къде може да е.
— Не знам. Не следя кой идва и кой си отива. Но той е лекар, нали? Кой знае къде може да е един лекар, когато хората се разболяват, умират и раждат деца, без да питат някого преди това.