— Разбира се — каза Хети, опитвайки се да не обръща внимание на язвителния глас в съзнанието си, който й казваше, че Майкъл е трябвало да намери някой друг, който да се погрижи за пациентите му, поне за да я посрещне и я отведе у дома си. — Ще го почакам тук. Той трябва да се появи всяка минута.
Хети успокои тревогите на новите си приятели и усети как от плещите й пада огромен товар, когато те най-после отстъпиха пред увещанията й да остане да чака Майкъл сама. Тяхната тревога успокои нейната неувереност. Пък и тя предпочиташе да поздрави Майкъл без присъствието на две заинтересовани свидетелки на сцената.
Едва когато погледна в малкото огледало над порцелановия умивалник в дамската тоалетна, Хети осъзна, че имаше причина да бъде благодарна за закъснението на Майкъл. Половин дузина непокорни къдрици се бяха измъкнали изпод кока, който тя беше положила толкова усилия да оформи тази сутрин. Косата й беше започнала да пада на мокри кичури върху челото й. Някога добре изгладената й зелена рокля и жакет бяха намачкани след часовете, прекарани на тесните седалки, яката на жилетката й се беше намачкала от горещината във вагона, а лицето й…
Хети се намръщи на мръсното лице, което я гледаше от огледалото, и бързо пусна студена вода в умивалника.
Когато след половин час излезе от тоалетната освежена, тя откри, че гарата е напълно пуста, ако се изключеше мъжът зад гишето и двама носачи, които бяха заети със сортирането на колети и сандъци, пристигнали с влака в 15:45. Тъй като Майкъл все още не се виждаше никъде, Хети събра двете си чанти и уреди куфарите й да бъдат прибрани на временно съхранение, след което се настани на дъбовите пейки до входа и зачака Майкъл възможно най-търпеливо.
Час по-късно тя все още го чакаше. Носачите бяха свършили сортирането; господин Дейвидсън, мъжът зад гишето, се бе отказал вече да я пита дали не желае някой да я придружило близък хотел или пансион; настроението на Хети се бе променило от неувереност към съмнение, раздразнение и нещо повече. Тя едва потискаше желанието си да издърпа ушите на Майкъл Райан в първия миг, в който го види. Целувките, за които си беше мечтала в продължение на цели две години, можеха да почакат.
Господин Дейвидсън сортираше купчина цветни фактури, когато Хети отиде до гишето му, за да поиска да бъде упътена до дома на Майкъл.
— Госпожице? — попита изненадан господин Дейвидсън. — Сигурна ли сте, че не желаете някой да ви заведе до хотела?
Неочакваният намек за нещо скандално в искането й накара Хети да се изчерви.
— Сигурна съм. Доктор Райан каза, че е уредил да се настаня при негова съседка. Ако отида другаде, това само още повече ще обърка нещата. Така че ако знаете къде се намира домът му, бъдете така любезен да ми кажете как мога да стигна до него?
— Разбира се, госпожице. Както желаете. — Господин Дейвидсън бутна очилата си на носа и излезе пред гишето. Той я заведе пред входа на гарата и посочи нагоре към хълма на изток, на който се виждаше една голяма къща. — Това е „Еленски рога“, ма’ам. Хотелът на генерал Палмър. Там вероятно ще ви намерят стая, въпреки че цената е малко височка, разбира се.
Изражението на лицето й вероятно беше достатъчно предупреждение, защото той добави бързо:
— Къщата на доктора се намира точно над колежа. Не е толкова далеч. Трябва само да изкачите хълма, а тогава може би… — Той присви очи и пресметне набързо нещо. — Ами, около девет или десет пресечки по на север. А можете да вземете и трамвая до Техон. Минава на всеки двадесет минути, въпреки че не стига точно до мястото, закъдето сте тръгнали. Както и да е, докторът живее в малка, жълта къща, която някога беше на доктор Каткарт. Няма как да не я видите. Цветът е… необичайно жълт. Дочух, че цветът й не се харесва много в квартала, но поне я прави лесно забележима.
Любопитството на Хети беше подразнено, но тя нямаше време да задава повече въпроси.
— Благодаря, господин Дейвидсън. Ако доктор Райан се появи, ще му кажете ли накъде съм тръгнала?
— Разбира се, ма’ам. Сигурна ли сте, че не искате някой поне да ви занесе багажа? — добави той, когато тя си взе двете големи бохчи от пейката, на която бе прекарала последния час.
— Не, благодаря, господин Дейвидсън. Мога да се справям доста добре сама.
Преди да беше изминала четири пресечки, тя вече съжаляваше за последните си думи. Хълмът се оказа толкова стръмен, колкото изглеждаше отдалеч, но иначе навсякъде беше равно и улиците и тротоарите бяха добре поддържани.
Проблемът беше, че в Колорадо Спрингс, изглежда, нямаше достатъчно въздух. На средата на пътя Хети вече пухтеше като парен локомотив, а сърцето й биеше толкова силно, че й се струваше, че всеки момент ще се пръсне. Майкъл я беше предупредил, че ще й бъде необходимо известно време, за да свикне с по-голямата надморска височина — Колорадо Спрингс се намираше още по-високо от Денвър, който се хвалеше, че се намира на хиляда и шестстотин метра надморска височина, — но тя не бе забелязала разликата между гъстия въздух в Бостън и много по-редкия в Колорадо… досега.