Но пък, от друга страна, не й се беше налагало да върши нищо по-трудно от това да отиде до вагон-ресторанта. Съвсем друго беше да мъкне две тежки бохчи, пълни с дрехи, книги и разни други неща, които тя бе сметнала за абсолютно необходими за оцеляването й, докато бе събирала багажа си в Бостън.
Не че никой не й предлагаше да й помогне — повечето бяха мъже, които изглеждаха почтени. Но чантите на Хети ставаха все по-тежки и неудобството й се увеличаваше с всяка измината минута, а заедно с него и раздразнението от факта, че Майкъл не беше уредил ако не той, то поне някой друг да отиде да я посрещне. Тя отклоняваше предложенията за помощ и продължаваше да върви напред, като мислено планираше какво тежко наказание да наложи на несериозния си годеник.
Господин Дейвидсън не беше преувеличил, когато бе говорил за цвета на къщата. Хети подозираше, че дори в тъмна безлунна нощ крещящият жълто-оранжев цвят на къщата щеше да се вижда ясно.
Дори ако у нея оставаха някакви слаби съмнения, че това е мястото, което търси, те бързо бяха разсеяни от малката, захабена табела на стената до вратата.
Доктор Каткарт беше починал преди почти две години. Майкъл й беше писал, че по-голямата част от работата му била свързана с местните болници или с индивидуални пациенти, болни от туберкулоза, които му прехвърляли други лекари. Ако се съдеше по писмата му, той имаше повече от достатъчно работа, независимо дали спазваше някакво работно време. Може би Майкъл просто не бе сметнал за необходимо да постави нова табела.
Входната врата беше полуотворена, сякаш я подканваше да влезе вътре за чаша чай и разговор с обитателя на къщата, но отвътре не се чуваше нито звук, нито пък някакъв друг знак, че някой живееше там.
Това беше домът на Майкъл, но къде беше Майкъл?
Хети въздъхна, отвори вратата и тръгна към къщата. Тъй като ръцете й бяха пълни, тя не почука, а направо влезе.
Едната стая вероятно първоначално е била предназначена за дневна. Майкъл — или по-вероятно доктор Каткарт — я беше превърнал в малка чакалня, в която имаше шест дъбови стола на неопределена възраст. Една затворена врата водеше към задната част на къщата. Друга, полуотворена, водеше от импровизираната чакалня към стаята, в която вероятно се помещаваше кабинетът на Майкъл, тъй като Хети виждаше ръба на старо дъбово бюро през процепа.
Хети не се поколеба нито за миг. Все още стиснала багажа си в ръце, тя бутна вратата и влезе смело в стаята, но се спря, когато видя Майкъл положил глава върху камара документи на бюрото пред себе си. Годеникът й спеше дълбоко.
Глава трета
Хети пусна багажа си на земята. Глухото тупване, с което чантите й паднаха, можеше да събуди дори мъртвец. Майкъл обаче дори не се помръдна.
Хети свали ръкавиците си много внимателно, махна шапката си и ги сложи върху багажа си. Тя потупа косата си, оправи жакета си и разтърси роклята си. В момента не можеше да направи нищо за праха по ръба й, но тя не възнамеряваше да даде на Майкъл възможност да забележи това — поне не веднага.
— Майкъл Райан — каза на висок глас Хети и сложи юмруци на бедрата си. — Събуди се!
Този път годеникът й помръдна леко. След това изхърка, промени положението си и веднага заспа отново.
Бюрото беше покрито със списания, медицински справочници и печатни извадки, които служеха за възглавница на Майкъл. Ръцете му бяха прострени върху бюрото от двете страни на главата му. Лявата му ръка лежеше с дланта нагоре върху „Колорадо медикъл джърнъл“, под който се виждаше „Акушерска медицина“. Бузата му беше притисната към друг справочник, отворена на статия със заглавие „Усложнения и предизвикателства при преждевременно раждане“.
Хети се намръщи. Нищо чудно, че той беше заспал. Дори самите заглавия бяха такива, че можеха да излекуват страдащ от сериозно безсъние.
При вида на годеника й всички съмнения и раздразнението, които бе изпитала през последните няколко часа, се изпариха. Дори докато спеше, той изглеждаше изтощен. Брадичката му беше потъмняла от наболата му еднодневна брада и го правеше да изглежда по-стар, отколкото беше в действителност. Костите на бузите му се очертаваха ясно под кожата му, очите му бяха хлътнали, под тях имаше тъмни кръгове, а клепачите му изглеждаха тежки, сякаш гъстите, черни мигли ги натискаха надолу с огромна тежест. Гъстата му коса си беше все така черна и разрошена, но сега се беше слепнала с черепа му при слепоочията и на челото, сякаш той се бе потил и мокрите кичури бяха изсъхнали на тези места и бяха залепнали за кожата му.