Майкъл му се усмихна окуражаващо, но в усмивката му нямаше топлина.
— Предполагам, че се справяте по-добре от мен. А сега тръгвайте. Госпожа Райнър вероятно се тревожи за вас. Обещавам да мина по-късно.
Майкъл успя да задържи насилената си усмивка, докато изпращаше посетителя си до входната врата, но в мига, в който тя се затвори, усмивката му се изпари и той се облегна на една от стените с празен и безизразен поглед.
Хети ги беше последвала до вратата на кабинета и сега погледът й срещна неговия през малката чакалня.
Мълчанието се проточи, изпълнено със стотици въпроси и две години раздяла.
— Жена му е болна от туберкулоза — каза най-накрая Майкъл. Гласът му беше равен и безизразен, сякаш говореше на стената срещу себе си. — Те продали всичко, което имали, а то не било много, за да дойдат тук с надеждата, че здравето й ще се подобри. Но от момента, в който продали фермата си, той има трудности с намирането на добре платена работа. Живеят в каруцата си и в една стара палатка заедно със сина си, който би трябвало вече да ходи на училище, а сега имат и бебе, което се роди твърде рано. Твърде рано… — Той сви рамене, сякаш това нямаше никакво значение.
Хети усещаше страха му за майката и детето. Но откъде тогава идваше това ледено спокойствие у него?
Майкъл се отблъсна от стената, но вместо да отиде при годеницата си, се обърна и се загледа през прозореца, като че ли очакваше да види господин Райнър да стои навън. Гърбът му бе обърнат към Хети и тя забеляза, че раменете му са напрегнати.
Хети остана на мястото си.
— Не знам как ще се оправят — каза най-накрая Майкъл с равен глас — фермерът, който е собственик на земята, на която бивакуват, не им взема много пари, но все пак иска повече, отколкото те могат да си позволят. — Той сви рамене отново. — Предполагам, че така е по-добре, отколкото да нямат къде да отидат. Тук не е лесно човек да си намери място, където да отседне. Много хора не обичат „дробовете“, както наричат туберкулозните. Има толкова много, особено семейства като това на Райнър, които нямат много пари и не притежават специални умения, с които да си намерят добра работа. Те идват тук, защото са чули, че има надежда, че чистият въздух, планините…
Той прекъсна изречението си по средата и думите увиснаха сякаш в очакване на хубав край, взет от приказките. Вместо това Майкъл удари стената с ръка и се обърна рязко към Хети.
— Знаеш ли какво намират те, Хети? — Той почти викаше и не изчака тя да му отговори. — Нищо! Нищо, освен увъртания и вероятности, които могат да бъдат колкото верни, толкова и погрешни. Намират лекари като мен, които притежават стотици справочници, но не могат да им дадат точен отговор. Мъчим се да ги успокоим, предлагаме им хапче или отвара или им казваме да се хранят с яйца и мляко и да почиват. И това е всичко!
Устата му се изкриви в грозна гримаса, но той продължи да говори.
— Това е всичко, с което разполагаме, разбираш ли. Това и богохулствените ни утешения. А след това им изпращаме сметката за нашите услуги и казваме всички подходящи неща на семейството и може би отиваме на погребението. Ако имаме време. Не можем да направим нищо друго. Нищо!
Той се втренчи в нея, сякаш очакваше тя да го предизвика, да го нападне за провалите му и за провалите на медицинската наука, на която беше посветил живота си.
Хети бе твърде потресена от неочакваното му избухване и не се помръдна и не каза нищо.
Между тях лежаха две дълги години, през които тя се беше грижила за умиращата си майка и беше мечтала за живот с Майкъл… А какво беше правил той през това време? Какво се бе случило, че да промени нежния Майкъл и да го превърне в такъв студен и ядосан мъж?
Той поклати глава като човек, който се събужда след кошмар. След това гневът му изчезна и той бавно отиде до един от старите столове в чакалнята и се отпусна в него със свити рамене, сложил лакти върху коленете си, сякаш беше твърде изморен, за да седи изправен. Той погледна нагоре към Хети изпод рошавата си коса като разкаял се грешник, молещ за разбиране… или за прошка.
— Тя е на двадесет и осем години, Хети — каза той най-накрая. — Само с три години по-възрастна от теб. Бори се с туберкулозата от седем години и губи битката. И двамата искаха бебе, но тя беше твърде слаба. Опитах се да им кажа, но…
Той поклати ядосано глава, като че ли искаше да се отърси от спомените за безплодните си разговори.
— Когато тя забременя, аз й казах, че трябва да почива и да не става от леглото. Но какво можеше да направи тя? Те имаха нужда от парите, които тя изкарваше с пране и шиене. А сега бебето…
Той млъкна. Наведе поглед и се втренчи в пода. Миг по-късно Хети вече беше коленичила до него.