— Може да бъде много трудно. Разбира се, тези господа имат пари, за да си платят за допълнителните грижи, от които се нуждаят, и да покрият неприятностите, които създават. В противен случай и аз нямаше да ги приема. Не всички са такива… късметлии.
Хети преглътна думите, с които й се искаше да изрази отвращението си. Безгрижният, пресметлив тон на госпожа Спенсър я удивяваше, но тя не можеше да направи нищо, за да промени фактите. Поне засега.
— Те няма да ви притесняват — добави госпожа Спенсър. — Вероятно изобщо няма да ги видите, освен може би когато влизате и излизате. Запазила съм ви една прекрасна стая в задната част на къщата. Много е тиха и има хубав изглед към върха през дърветата. Уверена съм, че я харесате. — Госпожа Спенсър повдигна вежди. — Докато се настаните някъде другаде, разбира се.
Тя погледна с очакване към Хети; очевидно й се искаше колкото се може по-скоро да научи всички подробности за предстоящата сватба.
Резкият контраст между нейното любопитство по отношение на Хети и студеното безразличие, което проявяваше към болните братя, вбесиха Хети.
Хети се чудеше дали това ставаше, когато в един град се съберяха твърде много инвалиди. Дали хората просто не ставаха безразлични към страдащите и не започваха да ги смятат само за клиенти и наематели, желани, ако не бяха твърде болни и можеха да си плащат сметките, и нежелани, ако бяха на прага на смъртта и бедни?
Преди да се издаде, вратите се плъзнаха встрани и Майкъл излезе от стаята. Хети отново успя да види за кратко двамата братя. Тя отмести поглед, преди Майкъл да затвори вратите зад себе си, защото внезапно се засрами, че се е натрапила. Агонията по лицата на двамата братя беше очевидна.
Без да поглежда назад, Майкъл се приближи към двете жени. Гневното самообвинение, което се виждаше в погледа му, накара Хети да потръпне.
— Трябва да си взема лекарската чанта. Ще се оправиш ли, Хети? — Той не изчака отговора й. — Ще дойда за вечеря.
— Да, добре. — Хети не беше сигурна дали той изобщо я чу.
Без да каже нищо повече, Майкъл се обърна и излезе. Хети скочи от стола си и се втурна след него. Настигна го тъкмо когато той излизаше на широката веранда на пансиона.
— Майкъл, почакай — каза настоятелно тя и затвори вратата зад себе си. Говореше тихо, за да не може никой друг да чуе думите й. — Майкъл, ти беше изтощен. Иначе нямаше да забравиш да дойдеш при тях.
Той потръпна, сякаш тя го беше ударила, след което се обърна, за да застане с лице срещу нея; цялото му тяло се тресеше от гняв.
— Но аз забравих, Хети. Те ме помолиха да им помогна, а аз забравих.
Силата на гнева му накара Хети да се свие, въпреки че тя знаеше, че той не е ядосан на нея.
— Те ще… ще се оправят ли?
Майкъл се вцепени. В продължение на една минута тя си мислеше, че той няма да й отговори.
— Кажи на госпожа Спенсър, че скоро отново ще може да даде тази стая под наем. Най-много след няколко седмици.
С тези думи той се обърна и се отдалечи.
Майкъл не се върна за вечеря. Госпожа Спенсър дори се съгласи — неохотно — да му отдели една чиния в печката за затопляне върху голямата черна готварска печка в кухнята, но той не се появи. В десет часа Хети се прибра отчаяна в стаята си.
Не го бе видяла, когато той се бе върнал с лекарската си чанта. Бе прекарал половин час в стаята на братята Търнър, след което се беше измъкнал, без да й се обади.
Разбира се, той беше обещал да посети семейство Райнър тази вечер. Хети се опитваше да не мисли за това какво нещастие беше сполетяло бедното семейство, та Майкъл да трябва да ги посещава втора поредна вечер. А може би го бяха повикали до леглото на друг пациент, след което той бе решил, че е твърде късно и е твърде уморен и ще й се обади на следващата сутрин.
Разбира се. Точно това беше. Хети извади иглите от косата си и внимателно ги постави в малката купа, която се намираше върху нощната масичка в стаята й. Той просто се беше прибрал твърде късно. Госпожа Спенсър нямаше да одобри той да безпокои гостите й след девет часа.
По някаква причина дори тази мисъл не прогони самотата на Хети. Преди да се качи на влака в Бостън, тя никога не беше спала на чуждо място. Сега се намираше сама в къща, пълна с непознати. Удобната стая с обещания изглед към върха й се струваше неприятна и студена въпреки следобедната жега, която все още се чувстваше в тази част на къщата.
Хети се опитваше да не мисли за това, докато сресваше косата си със задължителните сто минавания на четката. След това тя сплете косата си, погледна още веднъж към вещите си, за да се увери, че са подредени, загаси газената лампа и се пъхна в тясното дървено легло.