Преди да почука, вратата се отвори широко.
Майкъл затаи дъх. Той бе очаквал, че ще му отвори госпожа Спенсър, но пред него стоеше Хети, обляна от светлината на утринното слънце, която струеше през отворената врата. Той си помисли, че тя прилича на ангел на вратите на рая, и се зачуди дали тази мисъл не беше богохулство. След това се вгледа по-внимателно в годеницата си и реши, че не е. Ангелите трябваше да се чувстват поласкани.
— Гледах от прозореца на дневната — призна срамежливо тя и на бузите й се появи лека червенина. Усмивката й караше Майкъл да се чувства, сякаш всеки момент ще се разтопи.
В коридора зад Хети се чуха стъпки и Майкъл се вцепени. Той беше забравил, че любимата му не го посреща в собствения си дом, а в къща, пълна с непознати, които можеха да ги наблюдават от тъмните ъгли и всяка тяхна дума да бъде обект на клюки и спекулации.
— Майкъл? — каза тихо Хети.
Той й подаде неловко цветята.
— Аз… съжалявам, Хети — заекна той. — Имам предвид за снощи. И затова, че забравих да те посрещна на гарата. И…
— Няма нищо — прекъсна го тя и спаси цветята, преди той да ги беше смачкал със стискане. — Разбирам.
Тя погледна букета, който й се предлагаше в знак на помирение.
— Красиви са.
Разбира се, че имаше проблем. Майкъл усещаше остатъците от объркването и обидата у годеницата си, въпреки че тя не ги показваше открито.
Да й обясни плановете си за деня, щеше да се окаже по-трудно, отколкото си беше мислил първоначално.
— По-добре влез — каза тя. — Госпожа Спенсър не обича в къщата й да влиза студ.
Едва когато остави черната си чанта на един стол до закачалката в коридора и посегна да свали шапката си, Майкъл осъзна, че беше забравил да вземе този атрибут на мъжкото облекло.
— Не знам защо изобщо си купуваш шапки. И без това постоянно ги губиш — каза насмешливо Хети. Тя се беше приближила толкова, че трябваше да отметне глава назад, за да го погледне в очите.
Някъде дълбоко в Майкъл се съживи някакъв гладен огън. Той си пое тежко дъх, като се опитваше да се овладее.
Чуха се звуци от още стъпки, този път откъм коридора на горния етаж. Майкъл усещаше леката миризма на печащи се бисквити и пържещ се бекон, дочуваше гласове откъм кухнята, която се намираше в задната част на къщата и звуците, които издаваше прислужницата, докато подреждаше приборите за закуска върху масата в трапезарията. На по-малко от половина метър се виждаше затворената врата на стаята, в които се намираха братята Търнър — толкова близо, че ако се напрегнеше, можеше да долови шумоленето на чаршафите им.
Тази комбинация представляваше обезпокояващ контраст в сравнение с усещането за близостта на Хети… и похотливите мисли, които тя пораждаше.
— Знаеш ли какъв ти е проблемът, Майкъл? — Веждите на Хети се повдигнаха над блестящите й очи, а устните й се свиха в закачлива усмивка. — Имаш нужда от кафе. Горещо и черно.
Тя го завлече в дневната и след като му нареди да остане там, изчезна в кухнята, понесла със себе си букета. След малко Хети се появи отново с чаша горещо кафе.
— Да не си посмял да отвориш уста, преди да си изпил това — нареди строго тя. — Ще трябва да запомниш това, когато се оженим. Никакви разговори преди сутрешната чаша кафе.
Майкъл заби нос в чашата си и отпи голяма глътка. Кафето за малко да изгори гърлото му, но дори и неговата горещина не можеше да се сравни с мисълта за брака, Хети и утрините. Или по-скоро за онова, което щеше да предхожда тези утрини, когато двамата станеха съпруг и съпруга.
Обявяването, че закуската е готова, последвано от шума на забързани стъпки, докато гладните наематели се отправяха към трапезарията, попречи на Майкъл да се направи на по-голям глупак, отколкото вече се беше показал.
Гладът помогна на Майкъл да преживее закуската, но дори и пълният му стомах нямаше да го улесни, когато се изправеше пред огорчението на Хети, след като й кажеше какви бяха плановете му за деня.
— Какво искаш да кажеш с това, че ще бъдеш зает цял ден, Майкъл Райан? — попита остро тя. — Не съм пропътувала три хиляди километра, за да седя в дневната на госпожа Спенсър.
Двамата се бяха оттеглили в пустата градина на пансиона, където имаше по-малка вероятност някой да дочуе разговора им, но дори и сенките, хвърляни от оголените клони на дърветата не можеха да прикрият упоритостта, която издаваше вирнатата брадичка на Хети.
— Имам пациенти, задължения, отговорности, Хети — обясни той също толкова остро. — Не мога да ги забравя само защото са ми неудобни.