При звука на приближаващата двуколка, една рошава момчешка глава се подаде от каруцата. Миг по-късно господин Райнър излезе от палатката и застана пред нея, вдигнал едната ръка над очите си, да наблюдава пристигането им.
— Госпожице — каза учтиво господин Райнър, докато й помагаше да слезе от двуколката. Когато Хети стъпи на твърда земя, той се отдръпна и посегна да свали шапката си, която не беше сложил. Откритието, че няма да има какво да мачка в ръце, очевидно го разстрои повече дори от нейната неочаквана поява. След няколко секунди на болезнено колебание той пъхна ръце в джобовете си и сведе рамене, като внимаваше да не среща погледа й. Майкъл слезе и застана до нея.
— Те как са? — попита той, докато се обръщаше да вземе лекарската си чанта изпод седалката. — Има ли някаква промяна от снощи?
— Тази сутрин бебето изпи малко мляко от биберона, но веднага го изплю. Давахме й от сиропа и слагахме от меда и прахчето на езика му, както вие казахте.
— Има ли някаква промяна?
Мъжът се поколеба.
— Все още диша.
Един мускул в ъгълчето на брадичката на Майкъл подскочи, но той каза само:
— Разбирам.
Без да каже нищо повече, той тръгна към палатката, повдигна платнището и влезе вътре. Господин Райнър го последва неуверено, сякаш се чудеше дали присъствието му е необходимо — или дори желано.
Хети се втренчи след тях. Разговорът им я беше разтревожил, въпреки че тя не знаеше смисъла му и дали може да направи каквото и да било.
— Ма’ам. Ма’ам?
Момчето, което беше подало глава от каруцата при появата им, сега стоеше зад двуколката с тревожното изражение на излязъл от дупката си заек, но очевидно желаеше да разговаря с нея.
Беше слабо и красиво по начина, по който бяха красиви всички малки момчета. Русата му коса изглеждаше, като че ли беше сресана от силен вятър, ръкавите на ризата му бяха с около три сантиметра по-къси от необходимото, а панталоните му, внимателно закърпени на коленете, спираха на цели десет сантиметра преди глезените му. Ако се изключеха сенките, които се виждаха под светлосините му очи, той приличаше на обикновено момче.
Сърцето на Хети се сви. На колко години беше казал господин Райнър, че е синът му? На осем? Тя подаде ръка на момчето и се усмихна.
— Здравей. Казвам се Хети Малоун. А ти кой си?
— Самюъл — каза срамежливо момчето и се приближи, за да стисне ръката й. — Самюъл Райнър. Приятно ми е.
Хети изчака да види какво ще последва, но запасът от храброст на момчето очевидно беше изчерпан. То пристъпваше от крак на крак, хапеше долната си устна и гледаше втренчено Хети, сякаш я молеше да му помогне.
— Съжалявам, че майка ти не се чувства добре — каза Хети, като подбираше внимателно думите си.
Вратът на Самюъл потъна между раменете му и очите му се отвориха още по-широко, но той не заплака. Преглътна мъчно и спря сълзите си, преди те да бяха потекли и да го бяха изложили.
— Татко казва, че ще се оправят и мама, и сестра ми — отвърна малчуганът, който очевидно имаше нужда да се почувства по-уверен. — Той казва, че доктор Райан е най-добрият лекар в града, по-добър от всички останали. И госпожа Картър казва същото, а и другите дами от църквата, които идват да ни видят всяка седмица. А татко казва… Той казва, че всичко ще бъде наред, защото доктор Райан ни е дал лекарствата и ни е казал какво да правим.
Нещо в сърцето на Хети се скъса. Тя кимна.
— Сигурна съм, че доктор Райна ще ви даде най-добрия съвет.
Самюъл кимна в отговор.
— Да. И татко така казва. А мама, тя казва, че дори старият доктор Франклин не й помагал толкова, колкото доктор Райан. Нито дори наполовина! А и той не идваше да ни посещава толкова често колкото доктор Райан.
— Е, бих казала, че майка ти е късметлийка, защото те има и можеш да й помагаш. Вчера се запознах с баща ти и той ми каза, че дори се учиш да готвиш! Това е много похвално за момче на твоята възраст!
Това беше най-неподходящото нещо, което тя можеше да каже. За удивление на Хети, очите на Самюъл се изпълниха със сълзи. Той обаче премигна няколко пъти, за да се отърси от тях, и не се разплака.
— Е, това е нещо… аз се опитвам, но…
Хети сложи ръка на рамото на момчето.
— Не е лесно. Да можеше да видиш какви бели правех аз, докато се учех. Но най-накрая ще се справиш. Ще видиш.
Лицето на Самюъл светна.
— Надявах се… Ами, чудех се дали вие не може да ми помогнете, ма’ам. Ако не ви притеснявам. Татко казва, че не е хубаво да притеснявам хората, но аз си помислих…