— Разбира се, че ще ти помогна, ако мога. Само ми покажи къде.
Той я заведе до каруцата и се покатери вътре с бързината на маймуна. Миг по-късно той се появи с една дебела книга и тънка тетрадка с подгънати ръбове и разшита подвързия. Секунда след това той вече беше на земята и подаде тетрадката на Хети.
— Беше на баба — обясни момчето. — Тя държеше всичките си рецепти вътре и мама казва, че никой не можел да готви по-добре от баба. — Самюъл се изчерви. — Тя е починала, преди да се родя аз, но мама така казва. И аз си помислих, че може би мога да сготвя по една от тези рецепти. Нали разбирате, с татко да се учим по тази книга.
Той размаха дебелата книга, която държеше, и Хети разпозна в нея една от нашумелите съвременни книги за готвене и управление на домакинството, които бяха придобили такава голяма популярност.
— Проблемът е — добави тъжно Самюъл, — че не мога да разчета нищо от книгата на баба. Мислех, че ще бъде като на мама, но… — Той сви рамене от неудобство от провала си. — Мислех, че вие може би ще ми помогнете да я разчета, за да не се налага да притеснявам татко за това.
Хети кимна с разбиране и отвори старата тетрадка. По жълтите страници се редяха правилни редици ръкописни букви, написани с мастило, което с годините беше станало червеникавокафяво. Почеркът беше труден за разчитане, но когато наведе тетрадката, за да я освети под различен ъгъл, Хети осъзна, че проблемът не беше в бледото мастило.
— Съжалявам, Самюъл, но аз също не мога да я разчета. Тя е написана на немски. Може би в църквата ще успееш да намериш някоя дама, която може да я разчете. Ще поразпитам, но съм отскоро в града и не познавам много хора, така че…
Самюъл наведе глава.
— Просто си мислех…
— Хети? Би ли дошла тук, ако обичаш? Госпожа Райнър иска да се запознае с теб. — Майкъл стоеше на входа на палатката с безстрастното изражение на добре обучен иконом и черният му костюм и жилетка контрастираха някак странно с обляната в слънчева светлина поляна.
Тревожният поглед на Самюъл се втренчи в Майкъл, но той не каза нищо, а просто взе тетрадката от ръцете на Хети и се качи в каруцата, за да я върне на мястото й.
Майкъл не последва годеницата си в палатката, а в мига, в който тя влезе, господин Райнър излезе навън, като й кимна безмълвно, докато се разминаваха.
Въздухът вътре беше горещ, тежък и застоял. През износения брезент на палатката проникваше слаба светлина. По-голямата част от горещината се дължеше на малкия огън, запален в печката, която се намираше в задния край на палатката. До нея имаше голям люлеещ се стол. Пред печката имаше здрава походна маса, на която се виждаше дълбоко чекмедже, приспособено за детска люлка. Шкафът, от което беше взето чекмеджето, не се виждаше никъде.
В ъгъла срещу печката беше сложено двойно желязно легло. Колелцата му бяха подпрени с речни камъни, а късите дъски, поставени под колелцата, компенсираха неравността на пода. Леглото беше здраво и практично — от вида, който купуваха младите семейства, които не разполагаха с много средства и които планираха дълго, изпълнено с обич съвместно съществуване.
Жената в леглото, изглежда, нямаше да има кой знае какво бъдеще.
Някога Рут Райнър трябва да е била красива, но болестта, тежката работа и страданията бяха взели своя дан. Безцветната кожа на лицето й беше опъната върху костите й като пергамент — нежна, почти прозрачна. Косата й имаше нужда от миене, но по нощницата й и чаршафите на леглото нямаше нито едно петънце. Добре изгладена, избеляла розова лентичка държеше яката на нощницата й затворена.
— Госпожице Малоун. — На лицето й се появи слаба усмивка. — Исках да ви благодаря. За това, че дойдохте. И то след като сте тук само от вчера. Много мило от ваша страна.
Гласът й беше още по-слаб от усмивката й, леко загрубял от хроничната кашлица, която съпровождаше болестта й. Тя говореше с лек немски акцент, който липсваше напълно в говора на сина й, и трябваше да спира, за да си поеме дъх след всяко късо изречение. В нея обаче имаше някакво достойнство, което Хети намираше за трогателно.
— Доктор Райан беше много разтревожен за вас и аз исках да видя дали няма нещо, с което да помогна.
Малката й лъжа накара Хети да потръпне. Причините за нейното идване тук си бяха чисто егоистични. Тя не беше искала да изпуска Майкъл от очите си. Малката кошница с храна и пресни яйца, която беше измолила от госпожа Спенсър, беше един автоматичен жест, който тя бе извършила несъзнателно. Сега се радваше, че беше дошла тук, най-вече заради тези хора, които с удоволствие би приела за свои приятели, та дори ако господин Райнър никога не събереше достатъчно смелост да я погледне в очите.