Сега тя мина през палатката и застана до леглото.
— Запознах се със сина ви, госпожо Райнър. Какво… прекрасно момче! Сигурно много се гордеете с него.
Госпожа Райнър засия и на бледите й бузи се появи лека розовина.
— Благодаря. Той е добро момче. А моят Робърт. Той е добър съпруг. Добър съпруг. Извадих… голям късмет.
— А сега имате и дъщеричка. Може ли да я видя? Знам, че точно сега е доста крехка, но ще бъде внимателна.
— Да, разбира се. Доктор Райан казва… че тя се справя добре… за възрастта си. — Хети се наведе над импровизираната люлка и тя добави: — Бихте ли… я проверили? Моля? Пелената под нея. Тя е… твърде малка… за дрехи.
От напрежението при говоренето гласът на Рут Райнър ставаше все по-слаб и по-дрезгав. Зарадвана, че все пак ще има някаква полза от нея, колкото и малка да беше тя, Хети отметна одеялото от средата на чекмеджето. Някой се беше погрижил да осигури едно топло гнездо на бебето, като бе наредил фланелени ризи по дъното на чекмеджето, след това бе облицовал стените му с бебешки одеяла, чисти парцали и един износен шал.
В средата на това гнездо се намираше най-малкото бебе, което Хети беше виждала в живота си. Момиченцето беше без коса, набръчкано и зачервено, но притежаваше някаква крехка съвършеност, от която Хети затаи дъх. Бебето беше изкъпано, а възелът на пъпната му връв беше вързан с мека фланелена лентичка.
— Суха е и спи спокойно — каза Хети и внимателно уви одеялото около бебето, за да не бъде изложено крехкото му телце на течение.
— Много е красива — добави тя, когато се обърна към леглото. — Как я кръстихте?
— Ана. На майка ми. Нейната баба. — Тревогата бързо замени радостта й. — Но тя тежи само… два килограма. Това… не е много.
— Не е, но в Бостън имахме една съседка, която роди бебе, което беше още по-малко от вашето. Първоначално й беше много трудно, също както ви е на вас, но бебето порасна и сега е едно от страшилищата на квартала. Наистина! — добави тя, когато забеляза, че госпожа Райнър се колебае между недоверието и надеждата.
Надеждата спечели. Госпожа Райнър се усмихна.
— А и ние имаме… доктор Райан. Той беше… толкова добър с нас. С мен. — Дори надеждата не беше достатъчна, за да се справи с умората, която започваше да я обзема.
— Е — каза Хети, — той няма да бъде много добър с мен, ако разбере, че съм ви накарала да говорите толкова дълго. Имате ли нещо против да дойда отново? — Кимване. — Има ли нещо, което искате да ви донеса следващия път? — Леко поклащане на главата, но отказът веднага беше смекчен с друга усмивка.
Хети потупа бледата слаба ръка, която лежеше на завивката.
— Тогава си починете, а аз ще изляза навън да подхвана мъжете ви вместо вас.
Тя едва чу тихото „благодаря“, с което й отговори госпожа Райнър, но не пропусна да забележи лекия намек за насмешка в очите на болната жена. Хети подозираше, че ако госпожа Райнър можеше да си поеме нормално дъх, тя щеше да се разсмее.
Глава шеста
Хети излезе от палатката и видя, че Самюъл седи върху дънера и хвърля малки речни камъчета в пепелта на огнището. Когато я забеляза, той вдигна рязко глава и скочи на крака, сякаш някой беше пъхнал горещ въглен под него. От тревогата, която беше изписана в очите му, Хети подозираше, че той е очаквал най-лошото. Когато тя му се усмихна, върху лицето на момчето се изписа огромно облекчение, което разпръсна тъмните облаци.
— Майка ти е изморена — каза му Хети и нежно стисна рамото му в знак на съчувствие, — но сестра ти е красива като малка фея.
Самюъл преглътна с мъка.
— Тя е адски малка.
— Да, така е. Но тя има майка и баща, които я обичат, и по-голям брат да я защитава. Нали разбираш колко е важно това. — Тя не можеше да го увери с чисто сърце, че всичко ще бъде наред, но отказваше да се държи мрачно като Майкъл и господин Райнър. Положението беше достатъчно лошо и без това.
— Доктор Райан даде ли ви кошницата с храна от двуколката? — попита тя, тъй като реши, че ще бъде най-добре да промени темата на разговора им.
Устните на Самюъл се свиха съвсем леко. Той може и да беше само на осем години, но притежаваше гордостта на баща си и също като при баща му сега тази гордост се изправяше срещу очевидната нужда на семейството от помощ.
— Да, получихме храната — каза най-после момчето. — Много ви благодарим.
— Майка ми боледува дълго време. В продължение на години, ако трябва да съм по-точна. Винаги оценявах жеста на съседите, които понякога носеха нещо за ядене или самун хляб. Това бяха дреболии, но помагаха, защото имах да върша и много други неща. Винаги се радвам, когато мога да помогна на другите, както са ми помагали и те. Надявам се и ти някой ден да постъпиш по същия начин.