— Майкъл! — Хети най-после успя да го прекъсне; досега тя бе седяла мълчаливо, замаяна от внезапния порой от думи. — Нямам и най-малка представа за какво говориш!
— Говоря ти за санаториум, Хети! За място, където хора като Рут Райнър могат да получават добри грижи, без да им се налага да се тревожат за нищо друго. На изток имаше добри резултати в това отношение. По дяволите! Първият санаториум беше построен в Сарнак, щата Ню Йорк, от един лекар, който отишъл там, за да умре от туберкулоза, но вместо това състоянието му се подобрило. Ако той е успял, защо да не можем и ние?
Лицето на Майкъл внезапно беше озарено от нетърпение. Хети не се опита да го прекъсне. Тя дори не беше сигурна, че той говореше на нея.
— Добра храна, почивка, медицински грижи, чист въздух. Ето от това има нужда Рут, а и всички останали в нейното състояние. Аз мога да й дам грижите и чистия въздух — ако успея да я измъкна от тази палатка и да я отдалеча от бебето й, — но преди тя да си почине, наистина да си почине…
Той замълча за малко. Хети видя как нетърпението бавно изчезна от погледа му.
— Но за всичко това са нужни пари, Майкъл. Пари, земя, подкрепа, персонал и…
Той сви рамене.
— Ето ти го твоето чудо, Хети. Да се намерят ресурсите, необходими за построяването на такъв санаториум.
— Чудеса стават, Майкъл — каза тихо тя.
— Така казват хората.
— Понякога просто не ги наричат чудеса.
— Е, аз поне знам името на следващия си пациент — и последният, който ти ще посетиш тази сутрин. Той се казва Фред Майзнер и е твърде стар за хапчета от пчелинок, така че не е необходимо да се тревожиш, че не съм му обръщал внимание.
— Хмм — каза Хети.
— Какво значи това?
— Никой не е твърде стар за хапчета от пчелинок, Майкъл Райан, което просто показва колко много знаеш!
Фред Майзнер седеше извит на една страна на един стол и се напрягаше да осигури повече светлина да пада върху книгата, която четеше. Очилата му с позлатени рамки се мъдреха на носа му като метално насекомо, което сякаш всеки миг щеше да излети, и от време на време той ги побутваше с пръст като че ли го дразнеха.
Когато видя Хети и Майкъл да стоят на вратата на дневната, където ги беше оставила прислужницата му, очите му светнаха и на съсухреното му лице се появиха още една дузина бръчки от усмивката му, която сякаш минаваше от едното му ухо до другото. Поне така си мислеше Хети, въпреки че не беше съвсем сигурна, тъй като старецът имаше едни от най-големите мустаци, които тя беше виждала през живота си.
Той маркира страницата, до която беше стигнал, и остави книгата си встрани, прекара сбръчканите си като стари корени пръсти през мустаците си и се изправи бавно на крака.
— Доктор Райан — каза той и протегна ръка — радвам се да ви видя. Вече започвах да се чудя дали не сте забравили горкия старец.
— Не съм — каза Майкъл и даде знак на Хети да се приближи. — Искам да ви представя годеницата си, Хети Малоун.
— Господин Майзнер — каза Хети и стисна огромната му ръка. — Радвам се да се запозная с вас. Доктор Райан ми е разказвал за вас, но не е споменавал за великолепните ви мустаци. Защо ли?
Очите на стареца светнаха. Без да пуска ръката й, той се наведе напред и й намигна заговорнически.
— Страхувал се е, че може да му открадна момичето. Дамите си падат по мъже с мустаци. Постоянно му го повтарям, но той не ме слуша.
Старецът се разсмя, пусна ръката на Хети и погали нежно мустаците си.
— Между нас да си остане, но според мен той не иска да си пусне мустаци, защото му растат редки. Случва се и с най-добрите от нас. — Той мръдна горната си устна, за да може Хети да види по-добре мъжкото му постижение.
Майкъл изсумтя, но Хети не му обърна внимание.
— Вие очевидно не сте от тях.
— Не. Разбира се, отначало жена ми се оплакваше. Казваше, че я гъделичкали, когато съм я целувал. Затова ги обръснах. Тя ме погледна само веднъж и каза отново да си пусна мустаци. След това никога вече не чух оплаквания от гъдел. — Когато Хети се разсмя, той присви вежди и неохотно се отпусна в стола си.
— Как сте, господин Майзнер? — попита с официален тон Майкъл и седна в стола до стареца.
Господин Майзнер потърка брадичката си и се замисли.
— Не съм зле. Изобщо не съм зле за човек на деветдесет и три години.
— Навърши деветдесет и една миналия март — провикна се прислужницата откъм кухнята. — Недей да лъжеш, Фред Майзнер!
Старецът изви глава по посока на гласа и извика в отговор:
— Деветдесет и три, жено. Ти си гледай кафеника. — Той се отпусна усмихнат в стола си. — Държи се, сякаш ми е майка, казах й, че една хубава жена като нея би трябвало да се омъжи повторно. Тя е само на шестдесет и седем. Още много хляб има в нея. Срамота е да се похабява така.