Хети се намръщи, докато гледаше струпаните на витрината на един железничарски магазин кухненски пособия и инструменти. Защо Майкъл не бе прекарал поне тези първи дни с нея? Толкова трудно ли беше наистина да помоли някой друг лекар да се погрижи за пациентите му за един-два дни?
Вратата на следващия магазин беше отворена и Хети дочу грохота на печатна преса.
Мисълта за печатница и хартия увеличи раздразнението й. Майкъл трябваше да й остави поне една бележка тази сутрин! Това едва ли беше толкова много за него. Само няколко реда, в които да й каже кога да го очаква или кога да се срещнат. Или пък да й изпрати покана за обяд. Това щеше да бъде още по-хубаво. Може в някой от по-добрите хотели в града. Само двамата, без да им се налага да гледат наредените от двете страни на дългата маса наематели на госпожа Спенсър.
Мисълта за обяд накара стомаха на Хети да се свие. Тъй като госпожа Спенсър сервираше само закуска и вечеря, Хети си купи бисквити и малко сирене, нарязано на тънки резенчета, занесе ги до парка, който заемаше цяла пресечка в центъра на града и седна на една пейка под висок бор. Въпреки че вече беше декември, слънцето грееше силно.
Докато се хранеше, тя наблюдаваше несекващия поток от хора, файтони и каруци по улиците около нея и се опитваше да не обръща внимание на нарастващото си раздразнение от факта, че Майкъл не само че го нямаше, но и тя нямаше ни най-малка представа къде можеше да се намира той или кога ще може да го види.
Едно слабо гласче в дъното на съзнанието й казваше, че това, което изпитва, не е раздразнение, а съмнение. Или може би дори малко страх. Но това беше абсурдно. Хети не вярваше във вслушването в слабите, гадни гласчета. Те имаха лошия навик да й казват неща, които тя не желаеше да слуша.
Отсъствието му нямаше нищо общо с вчерашното им скарване, а студенината, която той проявяваше към пациентите, си нямаше нищо общо с отношението му към нея. Абсолютно нищо. Майкъл я обичаше също толкова, колкото го обичаше и тя. Ако всеки от тях се беше променил малко през изминалите две години, то това беше нещо, което трябваше да се очаква, нали така?
Той беше зает. Това беше всичко. Твърде зает с работата си, за да осъзнае колко уязвима се чувстваше тя сега, и твърде отдаден на пациентите си, за да си помисли да ги изостави дори за миг.
Всичко беше толкова просто. Абсолютно обяснимо, наистина.
Хети схруска една бисквитка толкова силно, сякаш тя се беше опитала да й отвърне. Бисквитката се пръсна и малки парченца от нея се посипаха по жакета и в скута на Хети.
— Ще ти бъда много благодарен, ако оставиш пакетите ми при Фиск, където им е мястото.
Не думите, а гласът накараха Хети да се обърне рязко.
— Майкъл! Къде…?
— Наистина, Хети. Имам твърде много работа, за да си губя времето да обикалям града в търсене на нещо толкова важно колкото е това лекарство.
Изненадана от ледения му глас, Хети едва успя да си поеме дъх. Тя присви очи към него, но слънцето се намираше точно зад него и той приличаше на зловещ силует с широки рамене, облян в ослепителна светлина.
Това й се стори нереално. Този студен и ядосан мъж не беше мъжът, когото тя познаваше.
— Майкъл? — попита тя с недоверие.
— Че кой друг може да те гони из целия град, опитвайки се да си вземе пакетчето с лекарството? — В думите му имаше язвителност, от която Хети потръпна. Той протегна ръка с дланта нагоре.
Хети скочи ядосана на крака. Тя се опита да направи една крачка към него, но заби коляното си в ръба на пейката от ковано желязо, която ги разделяше.
Тя изстена от болка и се дръпна назад, като се опитваше да спре сълзите, предизвикани от острата болка в коляното й. Болката превърна раздразнението й в гняв.
— И просто си искаш пакетчето, така ли? Без извинение? Без обяснение? Без благодарности?
Той се намръщи. Тя никога не беше виждала такова мрачно и зловещо изражение на лицето му.
— Не мога да чакам повече, Хети. В пакета има едни хапчета, които ми трябват и които са последните от запасите на господин Фиск, преди той да получи нова стока. Нямам време да тичам от една аптека до друга, за да проверя дали някой друг не разполага с това лекарство. — Той отново протегна ръка като крал, който си иска дължимото.
Въпреки топлината Хети потръпна. Това не беше онзи Майкъл, когото тя познаваше. Това беше невъзможно.
Той имаше спешен случай. Това беше единственото обяснение. Разбира се! Колко глупаво от нейна страна, че не беше се сетила за това веднага!
Тя вдигна чантата си и започна да рови из нея, търсейки малкото пакетче, което бе взела от господин Фиск.