Майкъл го пое от ръката й, благодари й отсечено, обърна се и тръгна обратно.
— Майкъл! Чакай! — Очевидното отчаяние в гласа й не се харесваше на Хети, но умолителните й думи излязоха сами от устата й, когато той се обърна с лице към нея. — Кога ще се освободиш? Къде ще се срещнем? Ще те видя ли…?
— Не знам, Хети — каза той. Думите му бяха като ледени висулки — остри и студени. — Има неща, които трябва да… — Той спря и си пое дълбоко и измъчено дъх. — Не знам — повтори той най-накрая. След това се обърна и си тръгна с мрачната, изправена походка на палач, тръгнал към бесилката.
Онемяла от изненада, Хети го гледаше, докато той не изчезна в морето от хора. Тя остана неподвижно още малко, втренчена в мястото, на което беше изчезнал Майкъл, притиснала чантата си, сякаш тя щеше да я защити от безпокойството, което я обземаше.
Всички емоции, с които се беше опитвала да се пребори през последните няколко часа, се върнаха с пълна сила — гняв, несигурност, съмнение — по-силни и по-натрапчиви от всякога.
Тя заби нервно пръсти в плата на чантата си, започна да усуква и дърпа сложните възли и да се опитва да се хване за нещата, които бяха събрани от вътрешната страна на хастара от тафта, въпреки че те неизменно се изплъзваха от пръстите й.
Също като Майкъл.
Хети тръшна чантата върху седалката на пейката. За миг тя остана да стои, гледайки гневно чантата си; след това се завъртя и седна на пейката, приведе рамене, кръстоса ръце под гърдите си и се втренчи гневно в храстите от другата страна на тротоара.
За кого се мислеше доктор Майкъл Райан? Тя беше прекосила половин континент, за да стигне дотук! Беше изоставила всичко и всички, които беше познавала само за да бъде с него. И за какво? За да бъде избягвана, пренебрегвана, обиждана и да се държат с нея, сякаш беше някакво лошо, полуумно дете?
Тя реши, че ще наеме двуколка и кон от най-близката конюшня, за да вземе кашона с чаршафи от госпожа Скогинс и да го занесе до малкия лагер на семейство Райнър край реката. Вероятно можеше да свърши една дузина неща за тях. За разлика от някои нейни познати, семейство Райнър дори може би щяха да оценят усилията й да им помогне.
А когато се върнеше в града, щеше да чака Майкъл на верандата му, докато той не се прибереше — цял следобед, ако трябваше, — за да му поиска обяснение.
И нямаше, наистина нямаше, да се тревожи от това, че Майкъл я избягва.
Майкъл остави коня и двуколката в конюшнята и измина пеша двете пресечки до дома си. Лекарската му чанта от черна кожа сякаш тежеше с пет килограма повече от обикновено. Той се чувстваше замръзнал и вцепенен, но беше твърде изтощен, за да мисли за това.
Двете пресечки му се сториха огромно разстояние.
На три къщи преди своята той спря внезапно.
Хети седеше на най-горното стъпало на верандата му с вдигната глава, изправен гръб и стиснати плътно един до друг крака. Голямата чанта, която бе носила по-рано, се намираше в скута й. Ръцете й бяха вплетени една в друга върху коленете й, сякаш за молитва, и тя изглеждаше толкова спокойна и изпълнена с достойнство, като че ли чакаше групата на дамите от църквата да започне седмичната си среща.
Сърцето на Майкъл се сви. Хети беше най-веселият човек, когото той познаваше, но когато една жена започнеше да се държи официално и с достойнство, всеки умен мъж бягаше да потърси прикритие. Единственият проблем беше, че той нямаше достатъчно сили да й се измъкне точно сега, камо ли пък да й избяга.
Вратата изскърца, когато Майкъл я отвори неохотно, след което се затвори с трясък зад него. Хети го наблюдаваше, без да помръдне; лицето й беше безизразно като на статуя.
Той спря на няколко крачки от стъпалата и сложи уморено чантата си на земята.
— Не знам какво имаш да ми казваш, Хети, но ще трябва да почакаш.
Очите й се разшириха гневно, а брадичката й се повдигна. Тя скочи на крака, без да изпуска чантата си.
— Трябва да почакам ли? Откакто дойдох тук, не правя нищо друго, освен да чакам!
За миг у Майкъл пламна гняв, но бързо угасна. Той беше твърде изморен, за да може да се ядоса, твърде изморен, за да чувства нещо друго, освен леда, който го разяждаше болезнено отвътре като признание за провала му.
Умореният му поглед се плъзна по лицето на Хети надолу към шията, гърдите, кръста, по цялата дължина на краката до мястото, на което върховете на обувките й се подаваха под роклята й.
Замаяният му от изтощение мозък произведе някаква замъглена картина на това как той се отпуска на старото стъпало до годеницата си. Искаше му се да се хвърли в прегръдките й, да положи глава на гърдите й и да остави топлината й да го заобиколи и да пропъди ледената празнота вътре в него. Искаше му се да заплаче и да почувства нежното й докосване, докато тя избърсва сълзите му. Искаше му се да заспи, докато тя лежеше до него, готова да прогони мрачните сънища, които толкова често се криеха в тъмнината, готови да се нахвърлят върху него във всеки един миг.