Майка й изглеждаше твърде крехка и слаба в огромния люлеещ се стол до леглото й. Тя се усмихна и поклати глава.
— Не, скъпа. Ще се оправя и сама. Желая ти приятно прекарване и предай много поздрави от мен на Майкъл.
За миг Хети се поколеба на ръба между любовта и чувството за вина. Лошото здраве, слабото сърце и кроткият характер бяха превърнали Мадлин Малоун почти в инвалид от онзи ден преди повече от десет години, в който бащата на Хети бе починал. Съседите и дамите от църквата се отбиваха на гости, но Мадлин разчиташе на компанията на дъщеря си, която трябваше да върши и всичко друго и когато бъдеше оставена сама твърде дълго не можеше да се справи.
— Когато се върнем, що помоля Майкъл да ти почете, мамо. Искаш ли? — каза Хети с надеждата да накара майка си да се усмихне. — Може да ти почете от новата книга на госпожа Клей „Тайната на херцога“.
Мадлин се разсмя.
— Майкъл прави много неща добре, но четенето на любовни романи не е едно от тях. Защо не му дадеш да чете нашия „Медицински наръчник“?
— Какво? И да не ни обръща внимание в продължение на часове?
Мадлин прие сериозно изражение.
— Е, ще трябва да свикнеш с това. И без това ти беше много трудно, докато той беше студент. Какво си мислиш, че стане сега, когато той вече е истински лекар?
Хети се разсмя.
— Не се притеснявай! Нямам намерение да го оставя да ме забрави, без значение колко е зает с медицината си!
— Тогава по-добре недей да го караш да чака, Хети. Сега върви. Изчезвай! — Мадлин направи движение с ръката си, сякаш се готвеше да хвърли нещо по дъщеря си.
Майкъл я чакаше подпрял едното си бедро на парапета на верандата, стиснал в ръка отворения златен часовник на баща си. Когато Хети се появи, той се ухили с една от редките си палави усмивки, които караха сърцето й да слиза в петите й, и погледна часовника си.
— Единадесет минути и седемнадесет секунди. Трябва да си търчала из къщата като ненормална, Хети.
Тя го погледна с престорено високомерие. Майкъл се разсмя, затвори часовника, прибра го в джоба си и се изправи.
— Изглеждаш прекрасно. Въпреки че никога не мога да бъда сигурен — прибави шеговито той и я прегърна — дали предпочитам елегантната и възпитана дама, каквато си станала, или фурията, която тичаше из полето вдигнала полата си до колене и с развяващи се зад нея къдрици.
Той я притискаше силно към себе си, сякаш се страхуваше, че може да му избяга. Дъхът му галеше ухото й и я възбуждаше. Той я целуна леко по чувствителната кожа малко под ъгълчето на брадичката й, след което устните му оставиха редица целувки от извивката на врата й до яката на ризата й и обратно.
Хети не можеше да сдържи възбудата си. Тя се притискаше още по-плътно до Майкъл и извиваше врат, канейки го да продължи да я целува, почти замаяна от него и от топлата миризма на колосан лен, ром и мъж.
— О, Хети — прошепна той, — колко много те обичам.
Не му беше дадена възможност да каже нищо повече.
— О, я виж! Госпожица Хети се целува!
— Хей, докторе! Големият ми брат може да го прави по-добре от теб! Искаш ли да ти покаже как?
Четири момчета се бяха покатерили на дървената ограда като ято опърпани сойки, дошли да кълват в двора с кокошките.
Едното момче, червенокосо дяволче, обуто в къси панталонки, отвори вратата с напереното самочувствие на крал.
— Хей, госпожице Хети! Колко големи захарни сладкиша даваш, за да не ви наблюдаваме с доктора?
Майкъл се вбеси. Хети заби предупредително пръсти в ръката му и тръгна напред, за да се изправи срещу натрапниците.
— Томас Бътлър — каза заплашително тя, — ти да не се опитваш да ме изнудваш?
Очите на момчето се разшириха и то я погледна с възможно най-невинния си поглед.
— Не, ма’ам. Само питам.
— Само питаш, а?
— Да. — Усмивката му се разшири толкова, че заплашваше да погълне луничките му. — А и ние наистина сме гладни.
— Толкова гладни, колкото сте били и за онзи черешов пай, който изчезна от верандата на госпожа Хитчинс миналата седмица?
Забележката й попадна в целта. Внезапно лицата на всички приеха изражения на абсолютна невинност — на всички, с изключение на Джими Гудж, чието лице се изкриви в подозрително намръщена физиономия, когато собственикът му осъзна, че е бил изключен от един продуктивен набег.
Томи целият сияеше.
— Е, не знам за точно тази лъжа, госпожице Хети, но госпожа Хитчинс разправя страхотни измислици!
Майкъл изсумтя и лицето му почервеня. Хети заби предупредително лакътя си в диафрагмата му. Той се задави, пое си дълбоко дъх и се обърна с лице към палавниците върху оградата на Хети.
С важността, присъща на един лекар и стълб на обществото, Майкъл попита с леко разтреперен глас: