Той не се помръдна.
Хети също остана неподвижна. Тя просто стоеше на стъпалото и го гледаше в очакване да отговори на предизвикателството й. Вместо това той се наведе, вдигна лекарската си чанта, изкачи бавно стълбите и застана до нея. За миг Майкъл се поколеба, защото му се прииска да се наведе и да я целуне. Тя отвърна на погледа му с объркано повдигане на веждите.
— Майкъл? — Колкото и да беше уморен, той долови въпроса в тона й.
Майкъл се намръщи, отвори уста, за да каже нещо, но не можа да намери подходящите думи, с които да й обясни. Думите бяха там, скрити зад ледената стена, която го държеше в прегръдките си, но той не можеше да ги извади оттам. Поклати глава и мина покрай Хети.
Ключалката се завъртя със скърцане. Той бутна вратата и влезе в къщата, без да поглежда назад. След като в продължение на толкова много часове никой не беше влизал в къщата, въздухът вътре беше застоял.
Справочниците, които той бе чел и върху които беше заспал преди два дни, все още го чакаха на бюрото му. Единият беше отворен и страницата беше намачкана на мястото, където бузата му се беше притискала към нея. Останалите стояха разхвърляни, със страници, маркирани с парчета хартия, които той беше откъснал от някаква тетрадка. Майкъл се втренчи в купчината натрупано медицинско познание, която сякаш му се подиграваше.
Някъде над главата си той долови стъпките на някаква птичка по покрива. Друга птичка изпърха в храстите под прозореца и едно клонче одраска стъклото, когато птичката отлетя.
Майкъл се напрегна, отметна глава и се вслуша в познатите шумове, които издаваха птиците, които продължаваха живота си, без да забелязват хората около себе си.
Гарванът, когото той беше чул пред болницата малко след разсъмване на същата сутрин, бе изглеждал също толкова безгрижен и тежките удари на крилете му бяха прозвучали съвсем отчетливо в стаята. Той си спомни как се беше спрял, за да се заслуша в тях. Един удар, два, три, след това нищо, освен лекото свистене на въздуха, което показваше преминаването на птицата; след това бе настъпила тишина.
Джейкъб Търнър бе вдигнал глава, за да проследи полета на гарвана. Слабата утринна светлина, която се процеждаше през щорите на прозорците, беше открила безжалостно изпитото му лице и хлътналите му очи. В продължение на няколко секунди той бе останал неподвижен; след това погледът му се беше свел към увитата в одеяла фигура, която лежеше на тясното легло.
— Не трябваше да идваме тук — бе казал той с толкова, слаб глас, че Майкъл едва бе успял да го чуе. — Лекарите ни казаха. Казаха ни, че е твърде късно.
Джейкъб беше обърнал отчаяния си поглед към него, сякаш го молеше за разбиране.
— Все пак ние решихме, че трябва да опитаме. Това беше последната ни възможност. Не трябваше да я изпускаме.
Майкъл бе кимнал. Майка му също се бе вкопчила в тази последна, отчаяна надежда за оцеляване, също като братята Търнър. Но тя поне беше починала между приятели.
Сякаш доловил мислите на Майкъл, Джейкъб бе отместил поглед към брат си.
— Не трябваше да идваме тук — бе повторил той. Той не бе продумал повече, дори и когато хората от погребалното бюро бяха дошли да приберат тялото на брат му. Най-накрая Майкъл бе успял да го накара да изпие едно приспивателно, след което бе останал да се увери, че Джейкъб ще бъде настанен в друга стая, този път само с едно легло.
След по-малко от половин час го бяха повикали при седемнадесетгодишно момиче, болно от туберкулоза, което току-що беше преживяло първия си кръвоизлив. Момичето беше сираче, работещо като домашна прислужница и вече нямаше да може да задържи работата си и трябваше да се надява само на милостта на хората, а единственият му дом беше препълненото болнично отделение, в което имаше още една дузина момичета като нея. А след нея Майкъл бе видял и петгодишното момче, наранено по време на катастрофа с каруца, чийто крак се бе наложило да ампутира с пълното съзнание какво щеше да означава това за момчето и за мъжа, в който то щеше да се превърне. А след това…
Едно мускулче на брадичката на Майкъл подскочи болезнено и го извади от мрачните му мисли. Той остави лекарската си чанта много бавно по средата на бюрото между пръснатите справочници, свали сакото си и го сгъна върху чантата.
Зад себе си Майкъл чу стъпките на Хети, която идваше към него. Тя се обърна и застана зад бюрото му, точно на мястото, на което той обикновено сядаше. В нея имаше нещо, което тревожеше Майкъл.