За негово най-голямо облекчение, когато най-накрая влезе в кухнята, тя не хвърли по него дори кухненската кърпа, която беше метнала през рамото си. Вместо това посочи към стола, в който бе седял последния път, когато двамата се бяха намирали в тази кухня, и му нареди:
— Сядай!
Миг по-късно Хети пълнеше чашата му с кафе. Когато той го изпи и събра достатъчно смелост, за да си поиска още, тя вече беше сложила пред него една чиния с бекон, три пържени яйца и две дебели филии препечен хляб. След това взе празната му чаша и му я върна пълна с кафе.
Всички съмнения на Майкъл за качеството на храната се изпариха мигновено още с първата хапка. Той вече започваше да яде третото яйце и шестото парче бекон, когато си пое дъх.
— Господи, Хети, това е вкусно като…
— Не говори, а се храни — прекъсна го строго тя и сложи още една филия препечен хляб на ръба на чинията му, тъй като първите две вече бяха изчезнали. След това сложи един малък буркан пред него. — Това са консервирани ягоди, ако ги искаш. Господин Мърфи от бакалията каза, че една от местните дами ги е правила. — С тези думи тя отряза още две големи филии хляб и се върна при печката.
За щастие, едната филия беше за нея. Докато Хети седеше и дъвчеше хляба, който беше натопила в ягодите, тя оглеждаше неприкрито годеника си. Майкъл не вдигаше поглед от чинията си, като само от време на време си позволяваше да й хвърля по един бърз поглед с ъгълчето на окото си.
Той преглътна и последната хапка, облегна се назад в стола си, изпъшка доволно и каза:
— Беше прекрасно, Хети. Благодаря ти.
— Няма защо. В случай, че си забравил, това се нарича хранене и е едно от нещата, които би трябвало да вършиш редовно — за предпочитане всеки ден. — Тя говореше съвсем сериозно. — Спането е второто такова нещо. — Хети остави хляба в чинията си. — Не можеш да помогнеш на никого, нито на себе си, нито на пациентите си, ако не се грижиш за себе си.
Тя беше права. Разбира се, че беше права.
— Хети, ти не разбираш — възрази Майкъл и се намръщи на буркана с ягодите. — Аз съм лекар. Когато си лекар, не можеш да работиш в удобно работно време.
— И това ти дава правото да бъдеш груб?
Майкъл се намръщи и се насили да я погледне в очите.
— Аз… вчера имах много труден ден, Хети. Просто… просто бях твърде уморен, за да говоря с теб. Съжалявам.
Тя стисна устни. Изражението й може би щеше да бъде по-зловещо, ако в ъгълчето на устата й не се виждаше малко ягодово сладко.
— А какво ще кажеш за вчера по обяд?
— По обяд? — Ягодовото сладко му пречеше да се концентрира. Въображението му непрестанно му подсказваше по какъв начин да го махне от устата й.
— В центъра на града, когато си поиска пакетчето, без дори да ми кажеш „добър ден, Хети“, да ми благодариш или да ми дадеш някакво обяснение.
Когато беше раздразнена, Хети представляваше гледка, която бе в състояние да накара кръвта на всеки мъж да закипи. Очите й блестяха като перли на слънчева светлина, а по извивката на бузите й се появяваше лека розовина. А и това ягодово сладко на устните й…
— А преди това дори не ми остави бележка на вратата си, за да ми кажеш къде си отишъл или кога ще се върнеш. И нито една дума на извинение за това, че не се появи за закуска.
Споменаването на пропуснатата закуска върна всички причини за отсъствието му в съзнанието му и те погълнаха удоволствието, което Майкъл изпитваше от момента и от Хети. Познатият студ обхвана вътрешностите му въпреки топлия ден и горещината на печката зад него.
Той не можеше да каже на Хети за Джеймс Търнър. Не и тук. Не точно сега. Не можеше да й каже за безполезните лекарства, които беше поръчал за Джейкъб Търнър, за седемнадесетгодишното туберкулозно момиче, за петгодишното момче с ампутирания крак, за…
Не можеше да каже на Хети за нито един от тях.
А и Майкъл не искаше да й казва. Хети беше едно нещо, а работата му — съвсем друго и през изминалите две години той бе живял само с яркия, блестящ спомен, който бе единственият му приятел, докато Майкъл се бе изправял срещу неумолимата реалност. По някакъв необясним за него начин двете неща се бяха отделили, след като бе напуснал Бостън. Все още не виждаше причина да не ги държи разделени. Майкъл искаше Хети да бъде защитена, да не бъде докосната от суровостта, с която толкова често му се налагаше да се бори. Тя заслужаваше това, особено след дългите месеци, които бе прекарала в грижи за умиращата си майка.
Сърцето на Майкъл се сви. Неговата Хети бе изтърпяла толкова много и беше дошла толкова далеч, а той не бе успял да й предложи никаква подкрепа през всичките й изпитания. Е, това щеше да се промени, и то веднага. Той й го дължеше. Това и много повече.