Не, онова, което наистина тревожеше Хети, бяха подвързаните тетрадки, които тя беше прелистила набързо, всяка от тях изписана от първата до последната страница с почерка на Майкъл. Повечето бележки бяха невъзможни за разчитане — научни формули и безкрайни медицински термини, които не я интересуваха; от малкото, което успя да разчете обаче, й стана ясно, че Майкъл се опитваше да намери лекарство за туберкулозата.
Всяка бележка беше датирана внимателно. Понякога беше отбелязан и часът. Докато Хети прелистваше тетрадките, тя разбра, че през последните осемнадесет месеца Майкъл беше посветил на изследванията цялото си свободно време. Той беше намерил сили да работи в лабораторията си дори миналата вечер, въпреки че беше отказал да разговаря с нея.
Ако през последните два дни Хети беше намерила посвещаването на Майкъл на работата му за дразнещо, то как щеше да се справи с това?
Тя беше обмислила дали да не заговори за това тази сутрин, но бе решила, че трябва да изчака. Когато се оженеха, щяха да имат възможност да си изяснят този проблем. Той се беше потопил толкова в работата си единствено защото тя не бе била с него през цялото това време.
— Доктор Стивънс, радвам се, че успях да ви намеря! За онази операция, която бях уговорил… Момчето взема морфин, разбира се, но аз се тревожа… Бърз пулс, слабо дишане, какво очаквате…
Докато слушаше разговора от другата страна на вратата, Хети си помисли, че Майкъл се бе посветил на медицината, за да служи на останалите. Да спасява човешки живот. Едва ли имаше по-благородно призвание от това.
Хети се сети за Самюъл Райнър и баща му, които с такова нетърпение желаеха да се доверят на Майкъл, ако той им позволеше. Тя се сети за господин Фиск, който се тревожеше, че Майкъл приема твърде много пациенти, които не могат да си платят, и за господин Майзнер, който наливаше по няколко капки уиски в кафето си заради ревматизма си и поучаваше Майкъл за смъртта.
Тя се сети за Майкъл такъв, какъвто го беше намерила по-рано — прострян върху леглото си като малко момче. Само че той не беше момче. Вече не.
Хети бе коленичила до леглото му и й се бе приискало да прокара ръка по лицето му и да погали бръчките, които напрежението беше изрязало по челото му и в ъгълчетата на устните му. Тя бе изпитала копнеж да докосне сребърните косъмчета на слепоочието му, които бяха толкова фини, че почти не ги беше видяла през черната гъста коса. Беше се страхувала, че може да го събуди, и въпреки това й се бе искало да легне до него на тясното легло и да го прегръща, докато не се отпусне от топлината на тялото й.
Хети не знаеше колко време беше стояла така, клекнала до леглото на Майкъл, и го бе наблюдавала как спи, докато гневът й бавно я бе напускал. Ако той не се беше размърдал в съня си и не се беше отдръпнал от нея, за да зарови лице във възглавницата си, тя може би все още щеше да бъде до леглото му.
Но той се беше размърдал и тя бе станала и тихо бе излязла от спалнята му, след което също така тихо се бе измъкнала от кухнята, за да купи необходимите за закуската продукти.
— Да, госпожо Джеферс… Благодаря… Да, ще го направя… Не, нямам повече обаждания… Благодаря!
Майкъл върна слушалката на куката й, като я затръшна силно. В продължение на минута цареше тишина; след това той извика:
— Ще отида да си проверя чантата, Хети. Погрижи се да имам всичко необходимо. Готов съм, когато кажеш.
Когато Майкъл се появи от кабинета си стиснал здраво лекарската си чанта в лявата си ръка, с вчесана коса и оправена вратовръзка, беше изминал цял час. Когато я видя, той застина на мястото си и отвори широко очи.
— Хети!
Майкъл сякаш беше забравил за съществуването й. Тя потисна желанието си да му се тросне, но това й костваше огромно усилие на волята. Толкова за всички обещания, които той й беше дал само преди един час.
— Аз… аз съжалявам. Проверявах лекарствата си и мислех за двама мои пациенти и… и просто забравих за теб. — Бузите му се зачервиха. — Някога аз бях онзи, който постоянно трябваше да те чака.
Той поне изглеждаше засрамен. Тази мисъл обаче не й даде голяма утеха.
— Изглежда, че някои неща са се променили — отвърна тя, като се опитваше да не покаже колко я боли. След това сграбчи чантата си и тръгна към вратата с вдигната високо глава.