Засрамен, Майкъл я последва до верандата и се обърна да затвори вратата зад себе си.
— Ако можеш да ме забравиш толкова бързо, Майкъл — каза хладно тя, — сигурен ли си, че ще запомниш, че трябва да бъдеш в аптеката на Фиск в три часа?
Майкъл не я слушаше. Той тупаше джобовете на панталоните си, след това джобовете на сакото си, след тях пък скритите джобове на гърдите на сакото му. Колкото повече търсеше, толкова повече се мръщеше.
Хети въздъхна. Тя си губеше времето, като искаше уверения от него.
— Това ли търсиш? — попита тя и вдигна ключа за вратата.
Той се обърна към нея с раздразнение. В мига, в който забеляза ключа, устата му увисна отворена.
— Къде…?
— Взех го с мен вчера, когато ти го остави в ключалката, а вратата остави отворена. Как си мислиш, че успях да вляза тази сутрин?
Ако се съдеше по изненаданото му изражение, той изобщо не беше мислил за това. Майкъл издърпа ключа от пръстите й и заключи вратата, след което прибра ключа в джоба си.
— Конюшнята е натам — посочи той. След това я хвана за лакътя и я поведе по стълбите до улицата. — Трябва да не забравя да оставя писмени инструкции на главната сестра. Вчера забравих. И ми трябва…
Хети чуваше, че той говори, но внезапно откри, че не може да се концентрира върху думите му. Майкъл не говореше на нея, а на себе си. Той се държеше все едно, че нея я нямаше.
Хети чувстваше топлината на ръката му през жакета и ризата си. Вървяха толкова близо един до друг, че тя чуваше тихия звук от дишането му. Но когато го погледна в очите, разбра, че Майкъл вече се беше отдръпнал от нея и се бе върнал в затворения свят на своята медицина, където тя не можеше да го последва… и той не искаше тя да прави това.
Внезапно слънчевият ден й се стори много мрачен.
Глава девета
За разочарование на Хети, господин Майзнер не показа по-голям интерес към хапчетата от пчелинок, отколкото показваше сега Майкъл.
— Никога не ги пипам — каза старецът и отказа да вземе бялата хартиена торбичка, която Хети му подаде. — Моята Ида някога се кълнеше в тях, но аз никога не съм ги харесвал. Уискито е по-добре за кашлицата, нали разбирате. — Той й намигна като малко момче, което споделя някаква изключително гадна тайна.
Малкото количество уиски, което Хети беше наляла в кафето му предишния ден, очевидно не му беше навредило изобщо. Воднистите му старчески очи заблестяваха, когато Майзнер имаше компания и слушател, на когото да разказва своите истории. Хети го слушаше, смееше се и й се искаше Майкъл да беше тук, за да се посмее с нея.
— Господин Майзнер — каза тя най-накрая. — Искам да ви помоля за една голяма услуга.
— Да? — Той се изправи, очевидно поласкан от това, че някой бе помислил, че все още става за нещо.
Хети извади няколко сгънати листа от чантата си.
— Това са рецепти, които с едно малко момче преписахме от готварската книга на една дама. Тя е била германка и ги е написала на немски и ние имаме нужда някой да ни ги преведе. Помислих си, че вие може би ще ни помогнете, ако не ви създаваме твърде голямо неудобство.
Господин Майзнер подпря лакти на облегалките на стола си и се наведе напред, за да изслуша внимателно разказа й за семейство Райнър и амбицията на Самюъл да приготви някои от ястията на баба си за своята майка.
— Не знам дали сме ги преписали вярно, нито дори какво точно имаме — каза Хети и му подаде листите. — Просто преписахме първите няколко страници колкото по-добре можахме. Мастилото е избеляло и думите се четат трудно, но аз си помислих… искам да кажа, надявах се това да бъде достатъчно за начало.
Фред Майзнер наклони назад главата си и се взря в хартията, но както и да ги обръщаше, ръцете му не бяха достатъчно дълги.
— Уф — каза раздразнено той най-накрая. — Трябва да си сложа очилата. Но нямам нищо против да ви ги преведа.
Хети подскочи радостно, въпреки че това не беше проява на достойнство.
— О, благодаря ви!
— Ще ми отнеме известно време, нали разбирате — предупреди я господин Майзнер. Той сгъна внимателно листите и ги постави на масата до стола си.
— Няма проблем. Ние — Самюъл и аз — оценяваме жеста ви!
Хети се надигна, за да си тръгне, когато господин Майзнер се отпусна в стола си. Тя го целуна за сбогуване и това му достави голяма радост и му обеща да се върне при първа възможност, като го предупреди да се държи добре, докато я няма. Последното накара стареца да се разсмее от удоволствие, но той отказа да й обещае подобно нещо.
— Човек просто не знае какво може да се случи — каза той и приглади с обич мустаците си.