Госпожа Скогинс също се зарадва, че Хети е дошла да я посети, въпреки че успя много по-ефикасно да прикрие ентусиазма си.
— Ха — каза тя, когато Хети й разказа колко много семейство Райнър бяха оценили подаръка от чаршафи и кърпи. — Няма да издържат дълго, когато бъдат изпрани с гореща вода в котел и изтъркани с камък, уверявам ви.
За миг Хети си представи как семейство Райнър се мъчат във вана с пране, когато осъзна, че госпожа Скогинс бе имала предвид кърпите, а не семейство Райнър.
— Предложих на Бети да ви придружи при следващото ви посещение. Тя е събрала някои неща, които могат да им бъдат полезни. А вие — добави тя строго, когато Хети се опита да я прекъсне — ще ми направите услуга, ако я вземете с вас. Аз просто не знам откъде това момиче взема толкова енергия. Ако ми се наложи да й напомня още веднъж, че една дама се качва по стълбите, като ходи…! Не знам какво бих казала при тези обстоятелства!
Тъй като възбудената Бети вече я бе посрещнала на вратата с цял списък на храните и домакинските вещи, които госпожа Скогинс й бе наредила да опакова за семейство Райнър, Хети имаше много добра представа кой каква услуга щеше да прави и на кого.
— На това семейство ще им бъде много трудно — каза намръщено госпожа Скогинс. — Когато ние дойдохме — мисля, че съм ви казвала, че синът и съпругът ми бяха болни от туберкулоза, нали?
Хети не смяташе, че Летиция видя кимването й, защото, докато говореше, тя гледаше към снимката, а не към Хети.
— Господин Скогинс поне имаше значителен личен доход, освен приходите от фирмата му. Ние купихме един парцел земя край града и започнахме да строим къща, но той се разболя толкова, че вече не можеше да кара, така че просто си купихме и тази къща.
Тя се усмихна леко.
— Така и не успях да дам под наем първата къща, въпреки че тя ми създава големи проблеми. По-голямата част от земята е наета от един ранчеро, с изключение на голямата къща и имотът към нея, както и по-малката къща за пазача — когато мога да намеря такъв. Последният си тръгна преди повече от месец, а не мога да намеря никого, на когото да се доверя толкова, че да заменя предишния. Понякога успявам да я дам под наем, но повечето хора смятат, че къщата се намира твърде далеч от града. Жалко. Гледката оттам е прекрасна.
За миг тя замълча и се отдаде на спомените си.
Хети не беше сигурна дали госпожа Скогинс изобщо си разбираше, че не е сама в стаята.
Звукът от тичащата по стълбите Бети извади госпожа Скогинс от размисъла й. Момичето трябва да беше на три четвърти път нагоре, когато си спомни инструкциите на работодателката си, че не трябва да тича. Трополенето спря внезапно. Настъпи миг тишина, след което се чуха звуците от тихи, изпълнени с достойнство, стъпки по останалите стълби.
Госпожа Скогинс въздъхна и се усмихна уморено.
— Синът ми беше същият като Бети, страхувам се. Вечно тичаше нагоре-надолу по стълбите, колкото и да му говорехме, че не трябва да го прави. Едва в края…
Тя се спря, сякаш се почувства неудобно, че беше казала твърде много, но когато потокът на спомените й бъдеше отприщен, нищо не можеше да го спре.
— Той обичаше да играе на криеница. Беше му толкова забавно да ни гони из цялата къща, като малко дяволче, нали разбирате. Доставяше му невероятно удоволствие да ме кара да пищя по начин, който не подобава на една дама. Освен това обичаше да се пуска по парапета на стълбището. Първия път, когато го хванах да прави това, ме изплаши до смърт, но той само се изсмя и изтича нагоре, за да го направи отново.
Бледите й очи се спряха върху Хети.
— Разбирате ли, децата си мислят, че ще живеят вечно. Те не знаят — а и как могат да знаят? — колко крехък е животът.
Хети се сети за седемгодишния Майкъл, заровил лице в снега, плачещ от отчаяние, че майка му го напуска.
Поне в това отношение госпожа Скогинс грешеше. Децата знаеха колко крехък е животът. Те просто не можеха да направят нищо, за да променят това.
Само възрастните като Майкъл бяха толкова луди, че да си мислят, че могат да хванат Смъртта за брадата, сякаш имаха някакво право на глас за това как беше устроен светът.
Аптеката на Фиск й се стори топла и приветлива след дългото ходене от дома на господин Майзнер до къщата на госпожа Скогинс, а оттам и до аптеката. Звънецът над вратата издрънча весело, когато Хети влезе вътре.
— Добър ден — извика господин Фиск иззад мраморния си тезгях. — Не мислех, че ще се върнете толкова скоро.
— Доктор Райан иска да ме почерпи с шоколадова сода. — Хети се надяваше, че не лъже аптекаря. Според часовника й оставаха още две минути до три часа. Майкъл трябваше да се появи всеки миг.