Нямаше дневна. Доктор Каткарт се беше погрижил за това, като беше превърнал старата дневна в чакалня. Те обаче можеха да направят други размествания. Люлеещият се стол на майка й можеше да се побере до печката. Останалите неща, които беше донесла, можеха да бъдат складирани на други места. Поне засега.
Задължително обаче трябваше да си купят ново легло. Добро, здраво, голямо легло с хубав дюшек и подходящи чаршафи и две дебели пухени възглавници, с които да напълнят ленените калъфки, които тя сама беше избродирала толкова внимателно през годините.
Мисълта за леглото я накара да се изчерви отново и да се размърда на твърдия стол в кухнята.
Не трябваше да мечтае повече.
Най-важното нещо тази сутрин беше да се отбие при госпожа Скогинс. След като я беше задължила със скърбящото семейство, без дори да я посети лично, тя дължеше на приятелката си и на Джесика Ланиън да им предложи каквато помощ можеше да им окаже. Хети се надяваше, че госпожа Скогинс все още щеше да иска да говори с нея.
Прибра косата си, след което довърши прането на чаршафите. Остави ги в умивалника да се изцедят колкото беше възможно, защото не можеше да ги простре пред очите на всички съседи.
Реши, че първо ще се отбие в пансиона на госпожа Спенсър. Майкъл може и да беше в състояние да й осигури кърпи и нощница, но не разполагаше с четка за зъби — пропуск, който тя възнамеряваше да поправи при следващото си посещение в аптеката на господин Фиск. Посещението при госпожа Скогинс щеше да бъде оставено за след това и нямаше начин да бъде предвидено колко дълго щеше да продължи то или какво можеше да й бъде необходимо.
Останалото трябваше да почака.
— Неприлично. Това е единственото определение за вашето поведение, госпожице Малоун. Абсолютно неприлично. И аз не смятам да го търпя. Нито минута.
Госпожа Спенсър седеше с изправен гръб и издути ноздри, сякаш беше надушила някаква лоша миризма. Хети подозираше, че тя се забавлява и че поне част от възмущението й беше престорено заради готвача и прислужницата, чиито уши без съмнение бяха долепени плътно до вратата на дневната.
На Хети й беше трудно да овладее гнева си. Но понеже знаеше, че беше извършила точно онова, в което я обвиняваше госпожа Спенсър, се възпираше да каже на събеседничката си какво мисли наистина.
— С други думи, госпожо Спенсър — каза тя с възможно най-студения си тон, — вие просто сте щели да изоставите онова бедно семейство. Според мен това отношение е достойно за… презрение.
Госпожа Спенсър изпъна гръб и очите й избълваха огън.
— Достойно за презрение, така ли? Е, вие можете да си мислите каквото си искате, но ще го направите някъде другаде, а не в моя пансион. Аз управлявам почтен бизнес и няма да търпя нито вашето нахалство, нито неприличното ви поведение!
Тя се изправи на крака с вида на съдия, който току-що е обявил присъдата си.
— Опаковайте си нещата. Сметката ви ще ви очаква. Очаквам да я платите цялата, преди да напуснете, и вярвам, че никога вече няма да прекрачите прага ми!
Хети се изправи, раздвоена между гнева от арогантното поведение на тази жена и неприятното чувство, че е била набутана в средата на мелодрама с лош сценарий.
— Мога да ви уверя, госпожо Спенсър, че не желая да прекрачвам прага ви. Ще ме извините ли?
Тя не изчака отговор, а излезе от стаята с вдигната високо глава и се качи по стълбите, за да събере вещите си.
Половин час по-късно тя занесе двете си бохчи в спалнята на Майкъл и ги остави в ъгъла на стаята. Въпреки че разстоянието от пансиона до дома на Майкъл не беше голямо, Хети беше зачервена и потна. Няколко къдрици се бяха изплъзнали и се бяха залепили за лицето й, а яката на елека й заплашваше да се разпадне.
Хети беше твърде възбудена, за да обърне внимание на това. Тя не би решила да се премести да живее с Майкъл, преди официално да сключат брак, но госпожа Спенсър не й бе дала друга възможност и тя възнамеряваше да се възползва от създадената ситуация.
Погледна към оправеното легло.
И освен това възнамеряваше да се увери, че Майкъл също ще се възползва.
За първи път, откакто бе станал лекар, Майкъл си мислеше, че пациентите му са досадни. Той не искаше да слуша оплакванията им, не искаше да се тревожи защо не реагираха на лечението, изобщо не искаше да си губи времето, като обяснява състоянието им на нервните им роднини, които, изглежда, бяха решили да бъдат упорити, прекалено емоционални и да създават трудности.