— Не си длъжна да правиш това — каза той, опитвайки се да не мисли за изкушенията. — През лятото наемам едно момче да коси тревата всяка седмица. Той с удоволствие ще се погрижи за лехите и ще почисти плевелите.
— Предпочитам сама да се погрижа за тях — отвърна Хети и го погледна предизвикателно.
Майкъл затвори очи и изстена. Тя го потупа по ръката.
— Обещавам повече да не те дразня.
Той може би щеше да й повярва, ако не бе доловил насмешката в гласа й. Майкъл отвори едното си око и я погледна подозрително.
— Обещаваш ли?
— Обещавам — кимна сериозно Хети. — Да умра, ако те лъжа — каза тя и прекръсти сърцето си.
За нещастие детинското уверение привлече погледа на Майкъл в посока, която го караше да си мисли за не толкова детински неща. Той отвори и другото си око и се втренчи в парапета на верандата.
Хети се обърна, за да проследи погледа му.
— Не искам да те критикувам, Майкъл, но съм любопитна защо си избрал тази… особена цветова комбинация.
Майкъл отдавна бе спрял да забелязва крещящия цвят на къщата си, но не можеше да отрече, че той я кара да изпъква в квартала.
— Всъщност, на мен синьото ми харесва.
— То се връзва толкова добре с жълто-оранжевото отстрани.
Ъгълчето на устата му потрепна.
— Да не говорим за зеленото на верандата.
— На твое място не бих споменавала за това!
— Но, Хети, помисли само какви възможности за разговор се откриват!
— Точно за това мисля! — Зелените очи на Хети проблеснаха насмешливо. — Според господин Дейвидсън от гарата къщата ти е предмет на доста разговори в квартала.
— Така ли? — Майкъл повдигна изненадано вежди. — Не знаех за това.
Хети поклати отчаяно глава.
— Майкъл, ти изобщо обръщаш ли внимание на нещо друго, освен на работата си?
Тя бе искала да го подкачи, но Майкъл нямаше как да не забележи укора в думите й. Той се отблъсна от оградата и внезапно почувства раздразнение. Последното нещо, което искаше точно сега, бе да му бъде напомняно за работата му и натоварването, свързано с нея. Натоварването, което според него пациентите му имаха право да изискват от него.
— Не обръщай внимание на това — побърза да поправи грешката си Хети. — Но аз наистина искам да разбера защо доктор Каткарт — предполагам, че е бил той — е боядисал тази къща в такива крещящи цветове.
Майкъл сви рамене.
— Къщата изглеждаше така, когато аз пристигнах тук. Един следобед попитах Шърман за това и ми се наложи да му обясня защо го питам.
Хети повдигна недоверчиво вежди.
— Той беше далтонист — обясни Майкъл. — Мислеше, че домът му е боядисан в някакъв оттенък на кафяво. Или бояджията не е имал достатъчно ум, за да прецени подходящите цветове, или пък е сметнал, че това е добър начин да се отърве от излишната си боя.
— О! — каза Хети. Тя се обърна и се загледа във фасадата.
— А ако съседите не харесват боята, те никога не са ми го казвали — добави Майкъл, раздразнен от това, че точно Хети трябваше да му каже за възраженията на съседите му по отношение на дома му. — Нито пък са го казвали на доктор Каткарт!
Тя не му обръщаше абсолютно никакво внимание.
— Кафяво, а? Странно, не мислиш ли?
— Цветът ли?
Хети поклати глава, без да сваля очи от фасадата на къщата.
— Как можеш да гледаш нещо, без да осъзнаеш, че го виждаш по грешен начин.
Майкъл се намръщи.
— Какво искаш да кажеш с това?
Тя сви рамене, сякаш се отърсваше от някаква тревожна мисъл, и се обърна към него.
— Нищо особено.
Внезапно тя му се усмихна. Ъгълчетата на очите й затрептяха предизвикателно.
— Осъзнаваш ли, че досега можех да те целуна хиляда пъти, ако беше влязъл през вратата, вместо да висиш на оградата?
Майкъл сграбчи бравата на вратата и тъкмо щеше да я отвори, когато вниманието му беше привлечено от галопиращ нагоре по улицата кон. Той погледна през рамо към приближаващия конник, след което внезапно пусна бравата и се втурна към улицата.
Ездачът беше Самюъл Райнър, който яздеше коня без седло.
— Доктор Райан! Доктор Райан! — извика момчето и дръпна юздите. Конят вдигна глава и се закова на място толкова рязко, че Самюъл едва се удържа на гърба му.
— Доктор Райан! Татко каза да дойдете веднага! Побързайте, моля ви! — Лицето на момчето беше бяло като тебешир, а очите му — изпълнени със страх.
Самюъл преметна крак, за да скочи на земята, но Майкъл го улови за кръста и го свали.
Майкъл остави момчето и коленичи пред него. Той усещаше присъствието на Хети, която се приближаваше, за да застане зад него, но не можеше да мисли за нея точно сега. Не и сега.