Хети не можа да се въздържи да не се усмихне на сбръчканото личице, което се подаваше над завивките. Тя избърса млякото, прибра бутилката в ъгъла на чекмеджето и зави отново бебето.
— Заспа ли? — попита Майкъл.
— Нахрани се добре и заспа — отвърна Хети. Доволното й изражение се стопи при вида на мрачното лице на Майкъл.
— Защо не седнеш тук — каза му тя и потупа земята до себе си — и не ни кажеш как е майка й.
Майкъл отстъпи една крачка назад, сякаш се готвеше да избяга. Хети сграбчи крачола на панталона му и го дръпна.
— Самюъл иска да знае — каза твърдо тя. — Той е яздил чак до града, за да те повика, ако случайно си забравил.
От изражението на лицето му Хети се досети, че ако пуснеше крачола му, Майкъл сигурно щеше да избяга. Тя стисна още по-здраво плата и го дръпна повторно.
— Седни.
Майкъл отказа да седне, но неохотно се отпусна на едно коляно до нея.
— Майка ти си почива, Самюъл. Тя… тя е много изморена. Кашлицата изцежда силите й и аз й дадох едно прахче, което ще й помогне да заспи.
Самюъл може и да беше само на осем години, но не беше глупав. Майкъл бе заобиколил истината и момчето знаеше това.
— Тя кашляше кръв цялата сутрин. Никога преди не й се е случвало. Поне не толкова много.
Самюъл притисна по-силно крака към гърдите си и се втренчи в Майкъл, сякаш очакваше от него да опровергае думите му.
— Видях го с очите си!
— Това се случва понякога, Самюъл. — Гласът на Майкъл звучеше, като че ли всеки момент щеше да заглъхне. Когато не получи отговор, той добави внимателно: — Майка ти най-после се съгласи да опита нещо, което й предлагам доста отдавна. Ще я изнесем от палатката и ще я оставим един ден на чист въздух.
— Ще я оставите навън? Като… като някакъв кон или нещо такова? Ами ако завали сняг?
— Тогава ще я върнем обратно в палатката, докато спре да вали — отвърна троснато Майкъл.
Хети протегна ръка, за да го успокои. Той се отърси ядосано от нея, но си пое дълбоко дъх и когато заговори отново, вече се бе овладял.
— Ще се погрижим тя да бъде защитена, Самюъл. Но тя трябва да излезе от застоялия въздух в палатката и да подиша чист въздух.
— И от това ще й стане по-добре, така ли?
Майкъл заби пръсти в мускулите на бедрата си.
— Това е помогнало на много хора с проблеми като този, който има майка ти — каза той, като подбираше внимателно думите си.
Самюъл усети, че той се опитва да заобиколи прекия отговор. Момчето стисна упорито устни.
— Госпожа Причард, жената, която ни даде назаем козата, казва… — Думите сякаш заседнаха в гърлото му. Той преглътна с усилие. — Тя казва, че когато хората започнат да кървят толкова много, те… те умират.
Тишина. Ръката на Майкъл се сви в юмрук. Хети виждаше как се напрягат сухожилията от вътрешната страна на китката му, докато ноктите се забиваха в дланта му.
— Понякога — призна най-после той. — Ако кървенето се засили, те наистина умират понякога. Но понякога — в много случаи! — те се оправят.
Хети усещаше усилието, с което Майкъл срещна изпитателния поглед на Самюъл, без да сведе очи.
— Трябва да ми повярваш, Самюъл. Те могат и да се оправят.
Момчето първо погледна встрани към чекмеджето, в което лежеше сестра му.
— Госпожа Причард казва, че татко я е сложил — той издаде напред брадичката си, за да посочи към чекмеджето — в стомаха на майка ми. — Той обърна глава и се втренчи в Майкъл. — Вярно ли е това? Наистина ли татко е направил такова нещо?
Въпросът му изненада Хети. Майкъл кимна предпазливо.
— Да, вярно е. По същия начин, по който е сложил и теб там.
Внезапно лицето на момчето потъмня.
— Мама никога досега не е кашляла кръв. Докато не се роди тя.
Той скочи на крака. Слабото му тяло трепереше от гняв и страх.
— Ако мама умре, за това ще бъде виновен татко, нали? Нали? Той и… тя.
Самюъл изрече последната дума, сякаш тя изгаряше езика му, след което се обърна рязко и избяга. Докато Майкъл успее да се изправи, момчето беше изчезнало между дърветата в далечния край на поляната.
В продължение на цяла вечност Майкъл остана втренчен в мястото, на което бе изчезнал Самюъл. След това избухна.
— По дяволите тези всезнайковци!
Юмрукът му се стовари върху дънера, отново и отново.
— Проклети да са! Проклети! Проклети!
Докато госпожа Райнър спеше, Хети помогна на Майкъл и господин Райнър да направят прост заслон, под който щеше да остане госпожа Райнър, освен ако времето не се влошеше драстично. Заслонът беше изработен от зашити парчета износен брезент, подкрепяни от четири здрави кола, за които брезентът беше вързан със здрави въжета.