Самюъл не се показа от скривалището си.
Когато господин Райнър отиде да потърси сина си, Майкъл го излъга, като му каза, че е казал на момчето да се разходи няколко часа, защото имало нужда да се махне за малко, за да не се разболее.
Бащата прие обяснението с готовност. Под тежестта на бремето, което носеше в момента, не му оставаше енергия да забележи страданията на сина си.
Като се изключи този разговор, Майкъл не говореше много. Той прекъсна грубо обясненията на господин Райнър, че му било трудно да си намери работа и да му плати, отказваше да отговаря на въпросите и тревожните погледи на Хети и се отдаваше на работата си със студена обреченост, което беше почти ужасяващо.
Само веднъж той си позволи да намекне за объркването в душата си. Въпреки възраженията на господин Райнър Майкъл настоя сам да отсече четирите дървета, от които имаха нужда за коловете.
Въпреки че нямаше опит в сеченето на дървета, той ги нападна ожесточено. Всеки удар караше дърветата да потръпват и от тях се посипваха сухи листа. Брадвата се забиваше все по-дълбоко, дърветата започваха да се олюляват, след това бавно се накланяха, докато собствената им тежест не го повалеше на земята.
Майкъл ги наблюдаваше как падат стиснал тежката брадва в ръце за още един удар, сякаш си мислеше, че дърветата ще се изправят срещу него в последен гърч. Той окастри и дънерите със същата ожесточеност, като вдигаше брадвата с удивителна лекота и я стоварваше надолу в смъртоносна дъга, която изпращаше листа и трески във всички посоки.
Докато Хети го наблюдаваше, тя почти чуваше ругатните му. Проклети да са! Проклети! Проклети!
Когато заслонът беше направен и господин Райнър се пъхна в палатката, за да види как са дъщеря му и жена му, Хети дръпна Майкъл настрани.
— Трябва да намериш Самюъл, Майкъл. Трябва да говориш с него и да го накараш да разбере.
— Да разбере? — Той се изсмя, но в смеха му нямаше хумор. — Как мога да го накарам да разбере, когато самият аз не разбирам? За всичките тези страдания няма причина, Хети. Никога не е имало.
— Така е, но това не означава, че трябва да се предаваш пред тях.
— Човек не се предава пред тях, Хети. Не знаеше ли това? Те просто те поглъщат, независимо какво правиш, за да им попречиш.
— Майкъл! — Раздразнена, Хети сграбчи потната му риза и го разтърси силно. — Защо винаги трябва да гледаш на нещата откъм лошата им страна?
Пръстите му стиснаха нейните като железни окови. Той издърпа ръцете й, но не я пусна.
Тя наклони глава назад, готова да го разкъса, но вместо това потръпна от студенината на погледа му. Хети никога не го беше виждала такъв. Черната му коса и гъстите му вежди покриваха очи от лед, ризата му беше потна и мръсна, ръкавите му бяха навити до лактите, а яката — отворена.
— Кажи ми, Хети — каза сърдито той, — коя е хубавата страна на всичко това? — Майкъл кимна към заслона, но жестът му обхващаше целия лагер и обитателите му. — Къде е хубавата страна, когато една млада майка е болна и може би ще умре? Когато едно бебе се е родило преждевременно, а един мъж се съсипва от работа, а едно малко момче…
Той прекъсна изречението си с гадна гримаса, за да си поеме дъх.
— Е, Хети? Коя е хубавата страна на всичко това?
Хети се измъкна от ръцете му и усети, че е също толкова ядосано колкото и той.
— Ще ти кажа! Хубавата страна е в любовта, която държи това семейство заедно въпреки всичко. В любовта, която е искала един нов живот да се появи на този свят, без да се интересува от рисковете. Ти може би не смяташ, че това е много, Майкъл Райан, но то е много повече, отколкото някои други хора имат!
— И каква полза ще има Самюъл от всичко това, ако майка му умре!
Думите му бяха студени, остри и режещи като парчета стъкло, но очите му…
Хети замръзна на мястото си под ледения му поглед. Очите му бяха втренчени в нейните, но някъде в дълбините им Хети чувстваше молбата му — безмълвна, безстрастна, отчаяна.
Някога той се бе навеждал над кухненската маса на майка й и й бе разказвал как мечтае да стане лекар, как вярва, че медицинската наука скоро ще покори болестта, която му бе отнела майка му преди толкова много години. Тя си спомняше погледа му тогава, широк и нетърпелив и толкова син, че ирисите му се сливаха с черните му ябълки.
Сега очите му бяха сини като зимния скреж и вместо да говори за мечти той трябваше да намери думи, с които да утеши едно малко момче, което бе също толкова объркано и уплашено колкото него някога, като същевременно знаеше, че медицинската наука, в която толкова силно бе вярвал и на която бе посветил целия си живот, не можеше да му даде отговорите, които търсеше.