Гневът на Хети се изпари мигновено. Тя протегна ръка и нежно докосна ръкава на Майкъл.
— Трябва да помогнеш на Самюъл да преживее това, Майкъл. Той е уплашен, самотен и вярва само на теб.
— Той очаква от мен да направя чудо.
За миг Хети си помисли, че той ще каже още нещо, но това не стана. Майкъл се обърна рязко и се втренчи в поляната.
Сякаш усетила погледа на Майкъл, козичката вдигна очи от мястото, на което пасеше, и изблея към него.
— Стават най-различни чудеса, Майкъл.
Когато той отказа дори да я погледне, тя добави тихо:
— Мислил ли си някога, че за Самюъл онова, което казваш, може би не е толкова маловажно колкото ти се струва?
Майкъл вдигна ръце и се обърна с лице към нея.
— Е, добре, Хети, какво очакваш да направя? Имаш ли някакво добро предложение?
Тя се намръщи и се замисли, след което бръкна в джоба на роклята си.
— Ето, вземи това — каза тя и извади една малка, леко намачкана торбичка и я подаде на Майкъл.
Той погледна подозрително торбичката.
— Какво е това?
Хети хвана ръката му и сложи торбичката в нея.
— Хапчета от пчелинок. Дай ги на Самюъл. — Тя видя как пръстите му се свиват неохотно около торбичката, и добави: — Вземи и ти няколко. Мисля, че имаш нужда от тях.
Глава петнадесета
Самюъл изпълзя от храсталака като подплашен заек, който надушва опасност във въздуха.
Майкъл го забеляза в мига, в който момчето се показа, но реши, че не трябва да рискува да уплаши момчето отново и затова насочи вниманието си към задачата, с която се бе занимавал през последните тридесет минути — да отлюспва малки парчета кора от поваления дънер. Парчета със странна форма лежаха на земята в краката му, като на места се бяха натрупали на камарки с височина няколко сантиметра. Те щяха да свършат много добра работа за разпалване на огън, ако някой си направеше труда да ги събере.
Придобил увереност от поведението на Майкъл, Самюъл бавно излезе на поляната. Когато никой не се нахвърли върху него, той тръгна към онзи край на дънера, който беше най-отдалечен от Майкъл.
— Върнах се — заяви гордо момчето и подпря бедро на една издутина в дънера, където някога бе расъл клон. — Как е мама?
— Много по-добре — отвърна Майкъл, докато отлюспваше поредното парче кора. Той огледа парчето внимателно, след което го захвърли на камарата в краката си и неохотно насочи вниманието си към Самюъл. — Тя се събуди, хапна малко супа и едно варено яйце и каза, че се чувствала много по-силна.
Той се поколеба, тъй като усещаше напрежението в раменете си и буцата в стомаха си. Торбичката в джоба му тежеше като греховете на съвестта му.
Хети му бе казала, че трябва да помогне на Самюъл. Той предполагаше, че тя имаше право, но това не улесняваше ни най-малко задачата му. Майкъл нямаше никаква представа как да започне или какво да каже и…
И цялата проклета идея го ужасяваше. Той бе изпитал ужас още от първия път, когато бе видял семейство Райнър в града, когато те бяха дошли да се консултират с него и Самюъл бе останал отвън — объркано и самотно момче, което беше също толкова уплашено колкото и Майкъл някога.
Той откърти още едно парче кора, този път обаче с такава жестокост, че то отлетя далеч от дънера.
— Майка ти попита за теб, Самюъл — каза най-после Майкъл.
Момчето повдигна глава.
— Казах й, че си отишъл за риба.
Устните на Самюъл оформиха тясна, права линия.
— Трябваше да бъда тук.
Той скочи на крака и направи няколко бързи крачки към палатката, но изведнъж се спря.
— Може ли да вляза? Може ли да я видя? — попита той и огледа Майкъл със съмнение. Тонът му беше войнствен. Погледът му обаче не беше такъв.
Майкъл познаваше този поглед. Спомняше си съмнението, постоянното колебание между вината и възмущението, страха и отричането, докато се бе опитвал да свикне с болестта на майка си. Спомняше си колко много го бе заболяло, когато възрастните около него я бяха държали далеч от него, без значение колко добри бяха техните намерения.
— Точно сега не можеш да я видиш — каза той най-накрая. — Госпожица Малоун и баща ти й помагат да се измие и да смени нощницата си. Когато свършат, ще я преместим под заслона. Виждаш ли? — Той посочи към грубата конструкция, но Самюъл не позволи темата да бъде сменена.
— Тя не иска да ме види? — Това прозвуча като въпрос.
— Разбира се, че иска да те види! — възрази Майкъл. — Щом госпожица Малоун и баща ти свършат…
— Те и за сестра ми ли се грижат?