— Ами, да…
— Мама има време за Ана.
— Не, няма. Баща ти се грижи за сестра ти Ана. Той и госпожица Малоун.
Самюъл задъвка ъгълчето на долната си устна и се втренчи с присвити очи в Майкъл, сякаш очакваше от него да си признае, че го лъже.
Майкъл си напомни, че не беше излъгал момчето. Засега. Нито пък възнамеряваше да го лъже, ако беше възможно, но трябваше да намери начин да накара Самюъл да разбере онова, което самият той не бе успял да разбере никога. Онова, което не беше сигурен, че разбира дори сега.
— Самюъл, майка ти не е по-болна заради Ана — каза той, като подбираше внимателно думите си. — Тя е по-изморена, да, но това е всичко. Болестта…
— Туберкулозата! — тросна се момчето.
Майкъл кимна с разбиране. Момчето не искаше да слуша лъжи и не искаше съчувствие от възрастните.
— Туберкулозата се развива по различни начини. Майка ти вече е уморена от работата, която е вършила, и…
— Заради мен — прекъсна го Самюъл. — Тя работеше заради мен.
— Какво?
— Работата, която тя вършеше преди… преди Ана. Вината е моя, нали? — Той отиде до дънера и се отпусна на него. Очите му, големи и хлътнали, не изпускаха лицето на Майкъл.
— Не! Разбира се, че вината не е твоя! — Майкъл почти викаше, но не можеше да се въздържи. Самообвиненията на момчето бяха също толкова силни колкото и вината, която той бе изпитвал преди толкова много години — погрешно.
Той стана и тръгна към Самюъл, но момчето отстъпи назад. Майкъл застина на мястото си. Чувството за вина го разкъсваше. Чувството за вина и гневът. Той трябваше да се досети. Как можеше да бъде толкова глупав и непохватен? Само ако беше…
Прекрати с укорите към себе си и приклекна бавно на около метър от момчето, докато очите му не застанаха на едно ниво с тези на Самюъл.
— Вината не е твоя, Самюъл. Повярвай ми. Никой не е виновен.
— Тогава защо…? — Долната устна на момчето затрепери само миг преди то да я захапе толкова силно, че Майкъл потръпна. Самюъл наведе глава и се опита да се пребори с чувствата, които заплашваха да го погълнат.
Майкъл се загледа в рошавата руса коса на момчето. Парченце от изсъхнало листо, което се бе закачило за слепоочието на Самюъл, се откъсна от мястото си и падна бавно на земята. В косата на момчето се виждаше и малко парче от някакво клонче — без съмнение остатък от по-ранното му изчезване между храсталаците. Майкъл потисна желанието си да махне клончето от косата на Самюъл. В крайна сметка, от осемгодишните момчета се очакваше да имат клончета в косите. И мръсотия по ръцете. И дупка на коленете на панталоните си, получена, докато са се катерили по някое дърво, или са се опитвали да измъкнат лисица от дупката й, или нещо друго, с което се занимаваха малките момчета.
Защо? Това беше единственото, което Самюъл искаше да знае. Само едно просто, разумно обяснение за болестта на майка си. Обяснение, което можеше да разбере, за да спре да обвинява себе си и баща си или невръстната си сестричка и да продължи да живее. Само… защо?
Мускулите на краката на Майкъл започнаха да треперят от усилието, което му беше необходимо, за да остане в това положение. Той сложи ръка върху дънера, за да получи допълнителна опора.
Самюъл искаше да знае защо, а Майкъл не знаеше отговора. Той никога не беше научил това. Но знаеше как ставаше заразяването и можеше да обясни това на момчето.
— Виждаш ли, Самюъл — започна Майкъл, — туберкулозата е болест, която може да порази всеки. Тя се причинява от едно малко нещо, което не може да се види с просто око и което се нарича вирус. Туберкулозен вирус.
Докато говореше, Майкъл бе обзет от спокойствие. Някога той бе смятал, че медицината ще разполага с лекарство за туберкулозата. Но беше сбъркал. Засега такова лекарство не съществуваше. Но сега лекарите разбираха причината и начина на работа на смъртоносния вирус. В това беше ключът. Скоро трябваше да бъде открито и лекарството.
Това беше всичко, което Майкъл можеше да предложи на Самюъл. Всичко, което можеше да предложи на себе си.
— Вирусът се настанява в белите дробове на хората — продължи той. — Като малка прашинка в окото. Нали знаеш какво е това, Самюъл?
Момчето вдигна глава, за да погледне Майкъл в очите. Майкъл се запита дали въображението му не си правеше шеги с него или момчето наистина изглеждаше не толкова напрегнато и не толкова уплашено.
— Та тези малки прашинки ти влизат в окото и понякога се махат бързо. Друг път обаче започват да те дразнят и очите ти се пълнят със сълзи и трябва да ги търкаш, за да се опиташ да изкараш прашинката.
Самюъл продължаваше да го гледа втренчено с безизразно лице.