— Е, същото е и при туберкулозния вирус — продължи да обяснява Майкъл. — Той влиза в дробовете на хората и понякога излиза веднага, ако мога да се изразя така. Друг път обаче започва да дразни дробовете и човекът започва да кашля, също както очите ти се пълнят със сълзи от прашинката в тях. Първоначално кашлицата е слаба и се случва рядко.
Мисълта за кашлицата накара Майкъл да си спомни за торбичката с хапчета от пчелинок, която му беше дала Хети.
В положението, в което се намираше, му беше малко трудно да бръкне в джоба си и да извади торбичката, но той все пак успя да се справи. Отвори торбичката и извади едно хапче.
— Хапчетата от пчелинок не са най-доброто лекарство за такава кашлица, Самюъл, но въпреки това имат добър вкус — каза усмихнато той и лапна хапчето.
Хети се оказа права. Той можеше да помогне на момчето да разбере. Хапчетата от пчелинок бяха само малко допълнение. Майкъл почти беше забравил колко полезни бяха те за успокояване на страховете на децата.
Той подаде торбичката на момчето.
— Искаш ли и ти едно?
Очите на Самюъл погледнаха торбичката, но бързо се върнаха върху лицето на Майкъл.
С приглушен вик Самюъл сграбчи торбичката и я захвърли надалеч.
Майкъл гледаше вцепенен как торбичката описва дъга във въздуха, оставяйки зад себе си разпилени хапчета. Тя падна на земята до задното колело на каруцата и съдържанието й се пръсна по земята.
Госпожа Райнър — тя настояваше Хети да я нарича Рут — изтърпя храбро грижите на Хети и съпруга си, тъй като беше твърде слаба, за да се чувства неудобно от местенето, заедно с леглото, до импровизирания заслон, под който целият свят можеше да я види по нощница. Нито Хети, нито господин Райнър посмяха да й напомнят, че единствените хора, които можеха да я видят, бяха съседите и дамите от църквата, които идваха да помагат на семейството, когато имаха време, и които вече неведнъж я бяха виждали в лоша форма.
Хети също се притесняваше от това, но по друга причина. На нея й се струваше твърде жестоко и неудобно една толкова болна жена да бъде оставена на милостта на прищевките на времето.
Майкъл се беше намръщил, когато бе чул възраженията й при започване строежа, но когато бяха започнали да строят заслона, бе приел резервирано тревогите на Рут за приличието. Той се бе троснал, че приличието няма да й бъде от голяма полза, ако умре. Тя вече беше отказала да слуша съветите му достатъчно дълго и от това състоянието й само се беше влошило.
Заради Ана палатката винаги беше затоплена и изолирана от течението, но Рут имаше нужда от свеж въздух, и то в много големи количества, ако искаше повредените й дробове да се възстановят. Най-известните санаториуми на изток имаха достъп до свеж въздух. Ако земята беше покрита с половин метър сняг, там увиваха пациентите с три чифта одеяла и ги изкарваха навън без значение каква беше температурата.
— Ще бъде приятно — опита се да увери Рут Хети. — Страничните платнища могат да бъдат спускани, ако задуха твърде силен вятър или имате нужда от малко спокойствие, но иначе ще имате много по-красив изглед в сравнение със старите, грозни стени на тази палатка. Ще можете да наблюдавате изгрева на слънцето и луната. Все едно, че сте на театър! Рут се усмихна слабо.
— И няма да рискувам да… събудя Ана… когато кашлям.
— Не се притеснявай за Ана — каза господин Райнър. — Аз ще се грижа за нея, а Самюъл ще бъде до теб, ако имаш нужда от нещо.
— Горкият Самюъл — прошепна Рут. Тя затвори очи и се отпусна върху възглавниците. Дори не забеляза кога Хети се измъкна от палатката, за да повика Майкъл.
В далечния край на поляната Майкъл крачеше напред-назад като затворено в клетка животно, навел глава и пъхнал ръце дълбоко в джобовете си, сякаш мислеше, че ако ги извади, ще посегне да удари някого.
Самюъл се намираше в другия край на поляната, свит в тревата до козичката, обърнал гръб на Майкъл и лагера.
Хети се напрегна и потисна желанието си да се върне обратно в палатката. Тя се запита какво се бе случило. Когато тя го повика, Майкъл вдигна глава и незабавно тръгна към нея, но в походката му имаше някакво странно колебание, което контрастираше рязко с обичайната му грациозност. Самюъл не й обърна никакво внимание, след което неохотно изостави компанията на козата и се помъкна бавно с наведена глава, също толкова напрегнат колкото беше и Майкъл.
Каквото и да се бе случило между Майкъл и момчето, сега Хети нямаше време да се тревожи за това. Тя се опита да не показва тревогата си. Докато госпожа Райнър седеше в люлеещия се стол до печката, Хети помогна на Майкъл и господин Райнър да прекарат тежкото желязно легло по дъските, които бяха сложили между палатката и заслона, а след това и да донесат леглото на Самюъл от каруцата, защото момчето също щеше да спи в заслона в случай, че майка му се нуждаеше от нещо през нощта. Майкъл говореше само когато беше абсолютно необходимо, а Самюъл, който нарочно се държеше колкото можеше по-далеч от Майкъл, не обели нито дума. Той сумтеше и кимаше според случая и веднага щом си свърши работата, се оттегли на мястото си до козата, докато баща му изнасяше майка му от палатката и я слагаше върху леглото.