Бавно и без да гледа, Хети накъса цветята, които държеше, и остави парченцата да паднат в скута й подобно на снега, който бе покрил целия свят в онзи ден, когато майката на Майкъл, болна в последния стадий на туберкулозата, бе починала.
Господин Райан бе изнесъл съпругата си от дома им и я бе поставил върху чакащата шейна. Хети си спомняше колко крехка и изтощена бе изглеждала тя, как лицето й бе побеляло като снега, който вече покриваше тежките одеяла, които я завиваха чак до брадичката.
Госпожа Райан дори не беше погледнала към сина си. Тя беше останала с поглед, втренчен в пустата бяла улица пред нея, премигвайки от време на време, за да отърси снежинките, които падаха по клепките й. Хети се бе питала какво вижда жената, дали не бе мислила за фермата на братовчед й в Джорджия, закъдето беше тръгнала, и за топлото лятно слънце, което всички се надяваха, че би могло да я излекува, защото всичко друго, което бяха опитали, се бе оказало неуспешно и вече не оставаше какво друго да опитват.
Безкрайно внимателно господин Райан бе увил краищата на тежките одеяла и кожуси около жена си, след което се бе качил в шейната до нея. Поемайки юздите, той бе погледнал към малката групичка изпращачи, събрали се на предните стълби, и бе кимнал на Майкъл. „Ще се върна скоро, синко. Веднага щом кача майка ти на влака за Уедерълс. Дотогава се дръж прилично, ясно ли е?“ С тези думи той бе подкарал шейната, без дори да изчака колебливото кимване на сина си.
Майката на Майкъл дори не беше помахала за довиждане.
Шейната вече беше изминала половината път по улицата, когато Майкъл не бе издържал и се бе втурнал след майка си облян в сълзи, молейки я да не тръгва. Той се бе опитал да следва следите, оставени от шейната, но снегът се бе оказал твърде тежък и момчето бе тичало, спъвайки се постоянно, докато най-накрая не бе изоставило всяка надежда и бе останало да лежи заровило лице в снега.
Потънала в своето нещастие и страхове, майка му дори не беше погледнала назад, за да види онова, което оставяше зад себе си завинаги.
— Хети? — Озадаченият тон на Майкъл извади момичето от мислите й. — Какво ще кажеш? Това е една чудесна възможност, не мислиш ли? Пък и доктор Каткарт казва, че когато реши да се оттегли, ще остави цялата си практика и къщата си на мен. Ако двамата успеем да се споразумеем, разбира се. Но ние с него ще се разберем, знам, че ще се разберем!
Хети отскубна още една шепа цветя и започна да ги къса на парченца.
— Хети? Хети! Кажи нещо!
Тя премигна. Ръцете й замръзнаха там, където се намираха; пръстите й се стегнаха около цветята и ги смачкаха. Тя погледна към лицето на мъжа, когото обичаше толкова много, в сапфирените очи, в които се отразяваше душата на Майкъл — гола и уязвима — и сърцето й се сви.
— Доктор Каткарт не се е сетил за теб току-така, нали, Майкъл? — каза колебливо тя след малко. — Това не е нещо, което обмисляш само от няколко дни. Ти си го обмислял и планирал отдавна, нали?
При всяка изречена дум тя разкъсваше цветята, които държеше, на все по-тънки и по-тънки парченца.
Той не отговори. Отговорът на въпроса й се виждаше в очите му. Това беше отговор, който Хети не искаше да чуе.
Тя наведе глава и се втренчи с невиждащ поглед в купчината разкъсани цветя в скута си.
— Понякога се чудех защо си пишеше с доктор Каткарт. Като знам колко много мразиш да пишеш писма, това ми се струваше странно, но си мислех…
Тя отметна рязко глава назад.
— Защо искаш да отидеш толкова далеч? — избухна тя. — Знаеш, че не мога да напусна мама. И защо точно туберкулозно болни, Майкъл? Защо не нещо… нещо не толкова безнадеждно?
— Не е безнадеждно, Хети! Ти не чу ли, когато ти казах за напредъка…
— Но ти казваш за всичко, Майкъл! За нов вид залепващ се пластир, за по-добър стетоскоп, за нова хирургическа техника! Никога не си споменавал, че искаш да работиш с болни от туберкулоза! А и повечето хора, които ще лекуваш, ще бъдат на прага на смъртта, нали? Също като майка ти? Как ще се справиш с това?
За миг той се издигна над нея подобно на някакъв мрачен, гневен бог, но бързо успя да се овладее.
— Колко време мина, откакто Кох откри причината за туберкулозата? Четиринадесет, петнадесет години. Допреди се смяташе, че тази болест се предава по наследство от майка на дете. Така казаха и когато почина майка ми. Наследствена. Но Кох доказа, че това не е така.