Как беше възможно Майкъл да бе оставил работата и загрижеността му да го погълнат дотолкова, че вече не можеше да вижда нищо, освен тях? Как беше възможно той да бе оставил състраданието си да бъде заровено под толкова много пластове лед, че не беше в състояние да се справи със страховете на едно момче, което бе изправено срещу същото, пред което се бе изправил той преди толкова много години?
Мисълта за Самюъл накара Хети да стисне чашата си по-здраво. Храбрият Самюъл, който беше толкова самотен и уплашен.
Хети се сети за разпилените по земята до каруцата хапчета от пчелинок и смачканата торбичка, която Майкъл толкова бързо бе прибрал.
Майкъл се беше оказал прав. Проблемите на Самюъл не можеха да бъдат решени с хапчета от пчелинок.
Но защо, о, защо, беше толкова невъзможно да отдели един миг, за да се наслади на сладостта им?
Глава седемнадесета
Погребението на Джордж Ланиън беше скромно. Гробището се намираше на един хълм, от който се откриваше възхитителна гледка към планините, които се извисяваха на запад и към необятната прерия на изток, но вятърът, който брулеше хълма, беше студен и режещ по това време на годината.
Скърбящите не бяха много. Само госпожа Ланиън и децата й, госпожа Скогинс, облечена в същата тъмна рокля, която бе носила и във влака, госпожа Фиск, Хети, Майкъл и господин Харисън от гарата. Всички те се бяха събрали от едната страна на гроба, до обикновения кафяв ковчег, и слушаха внимателно успокоителните думи на свещеника, всеки от тях погълнат от собствените си мисли.
Хети остана безмълвна през цялото време. Освен че й бе помогнал да се качи и слезе от двуколката, Майкъл не я бе докоснал нито веднъж, откакто тя се бе отъркала в него в коридора на къщата му същата сутрин. Освен това той не бе проговорил нито дума, освен абсолютно необходимия минимум, който се налагаше.
Хети имаше чувството, че той се е отдалечил от нея, че се е оттеглил в някакво място дълбоко в душата си, където тя не можеше да го достигне. Дори когато вятърът развя тежката й рокля срещу краката й, Майкъл не забеляза нищо — или пък ако забеляза, то не го интересуваше.
Хети се наведе и сграбчи полите на роклята си, но вятърът ги изтръгна от ръцете й. Тя се опита да ги хване отново и този път, без да иска, докосна бедрото на Майкъл. Тялото й подскочи от допира до него.
Майкъл не показа с нищо, че е забелязал докосването. Той просто си стоеше на мястото, зареял поглед някъде, докато тя събираше полите на роклята си и се опитваше да се преструва, че слуша думите на свещеника, а не хладното мълчание на Майкъл.
Службата не продължи дълго. Господин Харисън поднесе съболезнованията си на вдовицата, след което си тръгна. С бяло като тебешир лице Джесика Ланиън избягваше да гледа Майкъл в очите, докато той й поднасяше своите съболезнования и изглеждаше облекчена, когато той се извини и се върна при пациентите си.
Хети седна във файтона до Джесика Ланиън. Дейвид беше седнал в скута й, а Сара се беше сгушила в скута на майка си. Никой не продума по време на краткото пътуване от гробището до дома на госпожа Скогинс, нито когато свалиха шапките и шаловете си в коридора на къщата. Едва когато госпожа Фиск излезе, а госпожа Скогинс отведе децата в кухнята, за да им даде малко мляко и храна и да провери храната, която Бети приготвяше, госпожа Ланиън показа, че е забелязала Хети.
— Аз… аз така и нямах възможност да… да ви благодаря — каза колебливо Джесика и протегна ръка. Бръчките на изтощение и напрежение по лицето й бяха дълбоки, но тя стоеше изправена.
— Няма нужда да ми благодарите — отвърна Хети, пое ръката на вдовицата и я стисна леко. Тя се чувстваше безсилна и непохватна, тъй като знаеше, че не може да направи нищо, с което да върне съпруга на Джесика Ланиън. — Аз загубих майка си след дълго боледуване. Знам колко е трудно. Ако мога да направя нещо…
— Госпожа Скогинс, госпожа Фиск… те бяха толкова добри. — Гласът на Джесика бе почти шепот. — Толкова добри.
— Да — каза Хети, като я гледаше безпомощно.
Джесика издърпа ръката си и премигна.
— По-добре да отида да видя Дейвид и Сара. Ще ме извините ли?
Хети се присъедини към госпожа Фиск в дневната, но дори и тази обикновено толкова словоохотлива дама бе мълчалива днес и преглеждаше някакво женско списание, без да забелязва каквото и да било по страниците му. Хети си помисли, че тя несъмнено чакаше чая, и се сети, че не беше закусвала.
Мисълта за закуска върна други, обезпокояващи спомени, които Хети бързо отблъсна. Точно сега не трябваше да мисли за Майкъл. Не можеше.
Вместо това, макар да знаеше, че това е неучтиво, но понеже не можеше да си намери друго занимание, Хети започна да се разхожда из стаята, гледа през страничния прозорец към градината, прокара пръсти по сложената в ъгъла ваза — изобщо, занимаваше се с неща, които не бяха уместни, тъй като не можеше да понесе мисълта за нещата, които я засягаха.