Тази сутрин той се бе опитвал да защити репутацията й. Сега пък се опитваше да защити пациентите си. Колкото и да не беше съгласна с гледната му точка, не можеше да го вини за това.
— Майкъл? — осмели се да го заговори тя най-накрая.
Той вдигна една гумена тръбичка, която вероятно беше част от изпарителя, и бавно започна да я върти в ръцете си, втренчен в нея, сякаш я намираше за невероятно забавна.
— Съжалявам, Хети — каза той най-сетне. Гласът му беше твърд и той не сваляше очи от тръбичката. — Ти си права. Говорили сме вече за това.
Той пусна рязко тръбичката и скочи на крака.
— Мисля, че ще бъде най-добре да те придружа до дома на госпожа Скогинс, преди да се е стъмнило.
Хети се вцепени.
— Просто така ли?
— Какво искаш да кажеш? — тросна се Майкъл.
— Сякаш нямаме какво друго да си кажем ли? — Хети го погледна ядосано.
— И какво очакваш да ти кажа? Че одобрявам преместването ли? Не го одобрявам. Но ти не ме попита за мнението ми, нали?
Този път Майкъл не направи никакво усилие да се овладее. Гневът му се стовари върху Хети като приливна вълна и я шокира със своята сила.
Внезапно той бръкна в джоба на сакото си и измъкна оттам куп хартии, изписани с неравен почерк.
— Ти не ме попита дали господин Майзнер е в състояние да преведе проклетите рецепти, които си му дала. Знаеше ли, че снощи той е стоял до късно и е работил над тях, Хети? — Майкъл хвърли листите върху масата пред нея. — Днес следобед изглеждаше адски зле. И всичко това благодарение на теб!
Хети сграбчи листите и скочи на крака.
— Не съм искала от него да работи толкова усилено над превода! Той се зарадва, че ще може да помогне! Както и от това, че някой беше осъзнал, че не е някакъв безполезен инвалид просто защото е стар!
— Не смятам, че е безполезен инвалид! — изрева Майкъл.
— Е, да, но се държиш с него, сякаш е такъв! Знаеш ли, той беше прав. Ти се тревожиш твърде много, че пациентите ти могат да умрат, и забравяш, че те все още живеят, въпреки всичко!
Главата му се отметна назад, сякаш тя го беше ударила, но Хети не му даде възможност да реагира.
— Семейство Райнър се местят утре, Майкъл. Защото те искат това, а не защото аз ги карам да го направят. И няма значение какво мислиш ти!
Хети се завъртя на токове и тръгна към вратата, стиснала здраво превода на господин Майзнер. На половината път тя се спря и се обърна към Майкъл.
— И няма нужда да ме изпращаш до дома на госпожа Скогинс. Мога и сама да се оправя.
Този път беше неин ред да затръшне вратата зад себе си.
Едва когато тя си бе тръгнала, Майкъл се сети за разрешението за брак, което лежеше върху бюрото му.
Глава осемнадесета
Когато видя малката къща, Рут извика радостно и по хлътналите й бузи потекоха сълзи.
— Дом — каза тихо тя. — Истински дом.
Робърт беше пристигнал първи с тежката каруца и покъщнината им. Той щеше да се върне на поляната, за да събере палатката и да вземе кухненската печка, но беше дошъл по-рано с най-необходимите вещи на жена си и дъщеря си. От комина вече си издигаше дим, който се смесваше със снега, падащ от мрачното небе.
Сега Робърт вървеше към тях с широка усмивка на лицето си, без да обръща внимание на студа. Хети си помисли, че той изглежда с десет години по-млад. Това, че вече бе намерил подслон за семейството си, постоянна работа за себе си и някаква сигурност, бе свалило от плещите му товара, който бе станал толкова тежък, че той едва го бе носил.
По настояване на Рут той взе първо Ана, която лежеше в чекмеджето си, увита в одеяла и шалове. Бебето беше понесло спокойно пътуването. Една бутилка мляко беше пъхната под одеялата и бързо бе заглушила възраженията на Ана.
Докато чакаха Робърт да се върне, Хети и Рут оглеждаха къщата на пазача, която щеше да бъде новият дом на семейство Райнър. Тя се намираше встрани от главната къща, скрита зад една скала и малка борова горичка. Зад нея се намираше малка плевня. Някога някой я беше превърнал в свой дом, защото все още се виждаха следи от малка цветна градина от едната страна и остатъци от зеленчукова градина от другата. На запад от къщата се виждаха стръмните склонове на планината, а зад къщата се издигаше един скалист хълм с покрити с трева и борове склонове.
— Толкова е красиво — каза Рут, сякаш светът около нея не беше студен и мрачен. — Тук може да се оправя. Знам, че мога.
Тя се обърна импулсивно към Хети и стисна ръката й.
— Никога няма да мога да ви се отблагодаря за това. Бях толкова… толкова уплашена, толкова разтревожена… Но сега… — Думите й заглъхнаха и долната й устна потрепери. Тя премигна, опитвайки се да спре сълзите, които изпълваха очите й. Слабите й ръце стиснаха ръката на Хети. — Мисля, че сега отново ще можем да бъдем щастливи.